— Добре де, не ме е грижа за парите — казах аз. — Парите нямат значение за мене и никога не са имали. Ако имаха, сега да съм един от най-големите богаташи в Австралия. Приемам условията. За приятели съм готов на всичко.
— Добрият стар Бил — каза той.
— Къде е платноходът сега? — попитах аз. — Искам да ида да го погледна.
— О, в изправност е. Един мой приятел току-що го докара от остров Четвъртък, за да го продаде. В превъзходна форма е. Не е в Сидни. На няколко мили нагоре по брега е.
— А екипаж?
— Негри от Пролива на Торес. Те го докараха. От тебе се иска само да се качиш на борда и да отплаваш.
— Кога искате да отплавам?
— Веднага.
— Веднага ли? — казах аз. — Още тази нощ?
— Да, тази нощ. Отвън ме чака кола. Ще те закарам до мястото, където е закотвен.
— За какво такова бързане? — попитах аз с усмивка и същевременно му хвърлих поглед, от който ясно личеше, че работата ми се вижда подозрителна.
— Таткото на момчето е голям бизнесмен. Винаги така действува.
— Политик ли е?
Започнах да си изяснявам някои неща, така да се каже.
— Леля ми се пада — сопна се Райън.
— Но аз съм семеен. Ако тръгна ей така, без да се обадя, старата ще ходи да разпитва навсякъде. Ще иска да научи къде съм и когато не намери кой да й каже, ще иде в полицията.
Той ме погледна доста сърдито, като чу това. Знаех, че най-малко няма да му хареса тя да ходи в полицията.
— Ще изглежда странно — първокласен моряк, а изчезва по такъв начин. Искам да кажа, друго е ако бях чернокож или канака25. Не че има някаква причина да се интересуват къде сме. Обаче тук се навъртат всякакви, дето обичат да врат нос в чужди работи, пък и точно сега наближават изборите.
Бях съвсем сигурен, че с това за изборите съм улучил, но той не реагира. Все едно, че голямото му грозно лице беше празна стена.
— Ще говоря с жена ти — обеща той.
Аз обаче исках да си изиграя играта докрай, без да изпускам удобния случай.
— Кажи й, че първият помощник-капитан на един параход си счупил врата точно когато потеглил, че съм нает веднага и не съм имал време да си отида до къщи, и че ще й се обадя от Кейптаун.
— Това се искаше — зарадва се той.
— А ако вдигне много шум, качи я на някой кораб до Кейптаун и й дай пет лири. Не са кой знае колко пари.
Тогава той, честна дума, се разсмя и каза, че ще го направи.
Допи си бирата и аз допих моята.
— Е добре — рече той, — ако си готов, да тръгваме. — Погледна часовника си. — Ще ме чакаш на ъгъла на Пазарската улица след половин час. Ще мина оттам с колата и ти ще скочиш вътре. От тука излез пръв. Не минавай покрай бара отвън. В края на коридора има врата. Излез през нея — води право на улицата.
— Окей — казах аз и си взех шапката.
— Само още нещо трябва да знаеш — каза той, когато вече бях тръгнал. — То важи и за сега, и за после. Ако не искаш да ти забият нож в гърба или да ти продупчат червата с куршум, не прави маймунски номера. Ясно ли е?
Каза това съвсем приятелски, обаче аз не съм глупак и разбрах, че не се шегува.
— Не бой се — казах аз. — Когато се отнасят с мене като с джентълмен и аз се държа джентълменски.
После добавих уж между другото:
— Младият човек е на борда, нали?
— Не. Ще се качи по-късно.
Тръгнах и излязох на улицата. Стигнах до мястото, което той ми определи. Беше на не повече от двеста ярда. Рекох си — щом ме кара да го чакам тука половин час, значи трябва да се види с някого и да му каже какво е станало. Чудех се какво ли щяха да направят в полицията, ако им кажех, че има някаква тъмна работа и че си струва да проследят колата и да разгледат този кеч. Обаче си помислих, че не си струва да го правя. Добре е човек да изпълнява дълга си към обществото, както всички, нямам нищо против да съм в добри отношения с ченгетата, обаче не ми се щеше заради подобно усърдие да ми забият нож в гърба. Пък и те нямаше да ми дадат четиристотин лири. Сигурно не сбърках, дето не опитах някаква двойна игра с Райън, защото забелязах, че някакъв човек стои в сянката от другата страна на улицата, сякаш се крие, и май ме наблюдава. Тръгнах към него, за да го огледам, но като го приближих, той се отдалечи, а като си тръгнах обратно, върна се и застана на предишното си място. Странно. Всичко беше доста странно. Беше ме яд единствено на това, че явно Райън ми нямаше доверие. Или разчиташ на някого, или не — така мисля аз. Искам правилно да ме разбереш — не ми пречеше, че е странно. По това време вече бях видял достатъчно странни неща и ги приемах такива, каквито са.