— Тръгваме веднага, нали? — попитах аз.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — веднага щом момчето се качи на борда, и карайте без да спирате, нали разбираш?
— Виж какво, Райън — казах аз. — Не съм си взел дори бръснач.
— Тогава си пусни брада, Бил — отговори той. — Заповедта е да не спираш никъде, докато не стигнете Нова Гвинея. Ако искаш да слезеш на брега в Мерауке, може.
— Холандско пристанище е, нали?
Той кимна.
— Виж какво, Райън — казах аз. — Знаеш, че не съм вчерашен. Не мога да си забраня да мисля, нали? Каква полза има в това да не ми кажеш направо за какво става дума?
— Бил, старче — каза той уж много приятелски, — пий си бирата и не задавай въпроси. Зная, че няма как да не мислиш, обаче се опитай да повярваш в това, което ти казвам, защото, кълна се в бога, сам ще ти избода проклетите очи.
— Е, това е казано достатъчно направо — засмях се аз.
— Да пием за добър път — предложи той.
Залокахме бирата.
— Има ли достатъчно? — посочих аз бутилката.
— Ще ти стигне. Зная, че не си смукач. Нямаше да те наема, ако беше така.
— Не съм — потвърдих аз. — Обичам да си пийвам бира, но си зная мярката. А парите?
— В мене са — каза той. — Ще ти ги дам, преди да сляза.
Така седяхме и говорихме за това-онова. Питах го какъв е екипажът и други работи, той ме пита ще ми пречи ли да отплавам в тъмно, аз казах, че не ми пречи, че мога да карам корабчето с вързани очи и тогава внезапно дочух шум. Имам остър слух, значи, и не изпускам много от това, което може да чуе човек.
— Приближава лодка — казах.
— Тъкмо навреме — отговори той — Тая нощ трябва да се прибирам при госпожата и хлапетата.
— Не е ли по-добре да се качим на палубата? — запитах аз.
— Няма никаква нужда — отвърна той.
— Добре — казах аз.
Седяхме и се ослушвахме. По звука си личеше, че е лодка. Пристигна и се блъсна леко о борда. После някой се качи горе. Слезе по стълбите при нас. Беше облечен официално — в костюм от син шевиот, риза и вратовръзка, кафяви обувки. Не както е сега.
— Това е Фред — представи го Райън и ме погледна.
— Фред Блейк — каза младият човек.
— Това е капитан Никълз. Първокласен моряк. Бъди спокоен.
Хлапето ме погледна; погледнах го и аз. Трябва да призная, че далеч не можеше да се каже, че е с крехко здраве, направо изглеждаше модел на здрав човек. Обаче беше притеснен. Ако ме питаш, според мене беше уплашен.
— Лошо, че така си закъсал със здравето — казах аз, уж много непринудено. — Морският въздух ще те закрепи, бъди сигурен. Няма нищо по-добро от пътуване по море за оправяне на здравето.
Като рекох това, видях, че се изчервява — за пръв път виждах така да се изчервява някой. Райън погледна него, погледна мене и се разсмя. После каза, че ще ми даде парите и ще слиза на брега. Държеше ги вързани на пояса си, свали го и ми плати — двеста златни суверена. Не бях виждал злато от хиляда години. Имаше го само в банките. Стана ми ясно, че какъвто и да беше човекът, който искаше да потули работата с момчето, трябва да е бил в доста безизходно положение.
— Хвърли и пояса, Райън — помолих аз. — Не мога да оставя толкова пари неприбрани.
— Добре — каза той. — Вземи го. Е, на добър час.
И преди да успея да кажа още нещо, той излезе от каютата, прескочи през борда и лодката започна да се отдалечава. Не рискуваха да ми покажат кой седи в нея.
— Какво стана после?
— Е, сложих парите обратно в пояса и го опасах около тялото си.
— Дяволски тежък е бил сигурно.
— Като стигнахме в Мерауке, купихме две сандъчета и аз скрих моето така, че никой да не знае къде е. Но ако нещата продължават в същия дух, ще мога да нося лесно останалите пари — дори няма да ги усещам.
— Какво искаш да кажеш?
— Пътувахме все така нагоре покрай брега; времето беше хубаво и така нататък, имаше приятен бриз и рекох на момчето: „Какво ще кажеш за една игра на крибидж?“ Трябваше някак да се забавляваме, нали разбираш, а знаех, че той има малко пари. Не виждах защо да не прибера част от тях. Цял живот съм играл крибидж и мислех, че имам лека ръка. Обаче това тесте трябва да е омагьосано. Разбираш ли, откакто сме напуснали Сидни, не съм печелил нито веднъж. Досега съм дал на Фред около седемдесет лири. А на него му върви като на самия дявол.
— Може би играе по-добре, отколкото си мислиш.
— Нищо подобно. Знам всичко, което си струва да знае човек за тази игра. Мислиш ли, че щях да започна, ако не бях сигурен? Не, това е въпрос на късмет, а късметът не е вечен. Ще се обърне и тогава ще си възвърна изгубеното, заедно с всичко останало, което той има. Не ми е весело, разбира се, обаче не се притеснявам.