— Разказвал ли ти е нещо за себе си?
— Нито дума. Обаче аз си правя изводите и вече имам доста ясна представа какво се крие на дъното на цялата работа.
— И какво е то?
— Ако на дъното не стои политика, да не ми викат Никълз. В противен случай Райън нямаше да е замесен. Властта в Нов Южен Уелс27 се клати. Държат се на косъм. Стане ли някой скандал, още утре ще изчезнат. И без това скоро ще има избори. Мислят, че пак ще спечелят, обаче според мене е въпрос на ези или тура и предполагам им е известно, че не бива да рискуват. Не би ме учудило, ако Фред се окаже синът на някоя доста важна личност.
— На премиера или на някой министър? Има ли между министрите човек, на име Блейк?
— Блейк е толкова негово име, колкото е и мое. Ясно, че е забъркан някой от министрите, а Фред му е син или племенник; каквато и да е историята, ако се разкрие, онзи ще изгуби поста си, затова според мене са решили да изпратят Фред надалече, докато поутихне работата.
— Какво мислиш, че е извършил?
— Според мене — убийство.
— Та той е едва хлапе!
— Достатъчно голям е, за да може да бъде обесен.
XII
— Здрасти, това пък какво е? — каза шкиперът. — Приближава се лодка.
Слухът му наистина беше остър, защото д-р Сондърз не чу нищо. Капитанът се взря в тъмнината. Сложи ръка на рамото на доктора и като се изправи безшумно, промъкна се долу в каютата. След миг отново излезе и докторът видя, че носи револвер.
— Не е беда да се подсигурява човек — каза той.
Сега вече докторът дочуваше слабото скърцане на греблата, обръщащи се в ръждясалите вилки.
— Това е лодката на шхуната — рече той. — Само те са. Кой ги знае какво искат. Доста късно е за светски посещения.
Двамата мъже чакаха мълчаливо, вслушани в засилващия се шум. Постепенно сред плискащата се вода видяха силуета на лодката — малка черна маса на фона на черното море.
— Ей, вие, здрасти! — извика внезапно Никълз. — Насам, насам.
— Ти ли си, капитане? — гласът се плъзна по водата.
— Аз съм. Какво ви трябва?
Беше се опрял на планшира, хванал в отпуснатата си ръка револвера. Австралийците продължиха да гребат.
— Ще ти кажа, като се кача на борда — чу се гласът.
— Не е ли много късно, а? — извика Никълз.
Австралиецът каза на човека, който гребеше, да спре.
— Моля те, събуди доктора. Не ми харесва нещо моят японец. Май че е тръгнал за дъното.
— Докторът е тука. Приближи лодката отстрани.
Лодката приближи и като се наведе през борда, капитан Никълз видя, че в нея са само австралиецът и един чернокож.
— Искате ли да дойда? — попита д-р Сондърз.
— Извинявай за безпокойството, док, но изглежда е много зле.
— Ще дойда. Почакайте да си взема нещата.
Докторът се запрепъва надолу по стълбите и грабна чантичката, която държеше винаги приготвена за спешни случаи. Прескочи през борда и се смъкна в лодката. Чернокожият бързо загреба.
— Знаеш как стоят нещата — каза австралиецът. — Никъде не може да се намери гмурец, и то японец, а да вземеш друг не си струва. В момента по тези места няма свободен гмурец и ако загубя това момче, печалбата ми страшно ще се намали. Ще ми се наложи да се спускам чак до Йокохама, а и тогава има вероятност да вися цял месец, преди да намеря каквото търся.
Гмурецът лежеше на една от долните койки в моряшката каюта. Въздухът беше спарен, а горещината — страхотна. Двама чернокожи спяха. Единият, легнал по гръб, хъркаше. Трети клечеше на пода до болния и го гледаше с безизразни очи. Ветроупорната лампа, закачена на гредата, даваше бледа светлина. Гмурецът беше в колапс. Не беше изгубил съзнание, но когато докторът се приближи, изразът на черните му като въглища ориенталски очи остана непроменен. Човек би си казал, че те вече се вглеждаха във вечността и не можеха да бъдат привлечени с нищо преходно. Д-р Сондърз потърси пулса му и допря с ръка влажното му чело. Сложи му подкожна инжекция. Стоеше изправен до койката и гледаше замислено отпуснатото тяло. После каза:
— Нека се качим горе на чист въздух. Кажи на другия да дойде и да ни каже, ако има някаква промяна.
— Значи няма да го бъде? — попита австралиецът, когато се качиха на палубата.