— Въпрос на чувство. Трябва да изпитваш чувство. Например, когато водех службата, не си мислех, че това е само един мръсен малък японец — беше ми все едно, като че беше ти, Фред, или доктора. Точно в това е смисълът на християнството.
XIII
Мусонът духаше силно и когато напуснаха завета край сушата, морето стана бурно. Докторът нямаше понятие от корабоплаване и за несвикналите му очи времето изглеждаше направо ужасно. Капитан Никълз върза бурето с вода. Вълните имаха бели гребени, изглеждаха огромни и в този малък плавателен съд на човек му се струваше, че е много близо до водата. От време на време морето тежко удряше корабчето и облак пръски се изсипваха върху палубата. Минаваха край острови и всеки път докторът се питаше дали би успял да доплува толкова далече, ако се преобърнеха. Хванаха го нервите. Губеше търпение. Знаеше, че няма защо. Двама чернокожи седяха върху люка и пресукваха въже, за да го използуват за риболов. Погълнати от заниманието си, те дори не поглеждаха морето. Водата беше размътена и непрекъснато минаваха край рифове. Шкиперът нареди на един от мъжете да застане на утлегара и да посочва курса. Чернокожият показваше със знаци на шкипера накъде да кара, като вдигаше ту едната, ту другата си ръка. Слънцето изгря и морето беше ясно синьо, но високо над главите им бели облаци се движеха бързо и равномерно. Докторът се опита да чете, но трябваше непрекъснато да се навежда, за да се пази от пръските, когато ги залееше вълна. Междувременно се чу тъп стържещ звук и той се вкопчи в планшира. Бяха закачили риф. Минаха отгоре и след малко отново плаваха в дълбоки води. Никълз изруга наблюдателя, че не е внимавал. Отново закачиха риф и минаха отгоре му.
— По-добре да се измъкваме оттука — каза шкиперът.
Промени курса и насочи кораба към открито море. Кечът тежко се претъркулваше по вълните и всеки път се изправяше, като заплашително се клатеше. Д-р Сондърз беше мокър до кости.
— Защо не слезеш долу в каютата? — извика му шкиперът.
— Предпочитам да стоя на палубата.
— Нали знаеш, няма опасност.
— Ще става ли по-лошо?
— Не би ме учудило. Струва ми се, че започва малко да духа.
Докторът погледна над кърмата и видя как тежкото море се изсипва отгоре им; очакваше следващата вълна да ги смаже, преди кечът да е успял да се изправи, но поврътливо, сякаш беше човек, корабчето точно навреме я избягна и победоносно заплува отгоре й. Докторът беше неспокоен. Не се чувствуваше щастлив. Към него се приближи Фред Блейк.
— Страхотна гледка, нали? От време на време такива удари действуват освежително.
Вятърът развяваше чупливата му коса и очите му светеха. Забавляваше се. Докторът сви рамене и не отговори. Гледаше една грамадна вълна с надвиснал, пречупващ се вече гребен, която се търкаляше към тях, сякаш не беше случаен резултатът от действието на природните сили, а имаше своя зла цел. Идваше все по-близо и нямаше начин да не се стовари отгоре им. Крехкото корабче никога не би устояло на такава чудовищна планина от вода.
— Пазете се! — извика шкиперът.
Той задържа платнохода неподвижно, преди да се сблъскат. Д-р Сондърз инстинктивно се вкопчи в мачтата. Вълната ги удари и сякаш морето ги захлупи. Палубата плувна във вода.
— Ама че звяр — извика Фред.
— Имах нужда от баня — каза шкиперът.
И двамата се разсмяха. На доктора обаче му прилоша от страх. От цялата си душа той се проклинаше, че не беше останал спокойно да чака парахода на остров Такана. Каква глупост да рискува живота си, вместо да преживее две-три седмици в скука! Закле се, че ако оцелее този път, нищо няма да го накара отново да постъпи така необмислено. Вече не правеше опити да чете. Не виждаше през очилата, залени с вода, а и книгата му беше измокрена. Гледаше как вълните се носеха. Островите вече се губеха в далечината.
— Забавляваш ли се, док? — извика шкиперът.
Платноходът се носеше по вълните като тапа. Д-р Сондърз се насили да се усмихне.
— Добре е, ще издуха паяжините — добави шкиперът.
Докторът за пръв път го виждаше в такова настроение. Беше изпълнен с енергия. Радваше се на умението си да се справя. Без преувеличение можеше да се каже, че беше в стихията си. Страх ли? Това чувство беше непознато на този прост, ловък измамник; в него нямаше нищо почтено, изобщо не знаеше това, което носи на хората достойнство или красота — на човек му стигаше да го познава за не повече от двадесет и четири часа, за да е сигурен, че ако има два пътя да се прави нещо, прав и крив, капитан Никълз избираше кривия. Долният му нечист разум беше само с една нагласа: желание да получава изгода от събратята си чрез непочтени средства; това дори не беше страст към злото, която в крайна сметка може да крие зловещо величие, а просто палава злоба, която се удовлетворяваше, когато надхитреше някого. Въпреки това тук, в малката черупка сред обширната пустош на бушуващите вълни, без надежда за помощ ако изпаднат в беда, духът му беше разкрепостен — силен, защото познаваше морето; горд, уверен в себе си, щастлив. Изпитваше удоволствие от умението си да направлява корабчето така уверено — то му се подчиняваше като кон в ръцете на ездач, който познава всичките му навици и номера, всичките му капризи и възможности; Никълз гледаше със засмените си лисичи очички и самодоволно кимаше, когато вълните прогърмяваха край корабчето. Докторът почти вярваше, че капитанът ги приема за живи същества, и изпитва цинична радост, че ги надхитря.