Д-р Сондърз потрепваше, когато видеше как огромните вълни препускат след тях; вкопчен в мачтата, той се люшваше към морето, когато платноходът се наклонеше, а после, сякаш това ставаше под собствената му тежест, люшваше се обратно, щом платноходът се изправяше. Знаеше, че е пребледнял, лицето му беше изтръпнало. Чудеше се дали биха успели да се качат в една от двете спасителни лодки, ако корабчето започнеше да потъва. И да успееха, нямаше да имат голям шанс. Бяха на стотици мили от населено място, далече от оживените морски пътища. Ако се случеше нещо, най-добре щеше да бъде, ако се удавеха час по-скоро. Не смъртта го вълнуваше, а умирането — чудеше се дали щеше да му бъде много неприятно, когато започне да гълта вода и да се дави; дали, противно на волята си, нямаше да се бори отчаяно за спасението си.
След малко кукът, клатушкайки се по палубата, им донесе обеда. Морето беше наводнило трюма и не беше успял да запали огън, затова беше отворил консерва осолено телешко с картофи.
— Прати Утан да поеме руля — извика шкиперът.
Чернокожият зае мястото на шкипера и тримата мъже седнаха около мизерния обяд.
— Доста съм изгладнял — каза Никълз като си отсипваше. — Как си с апетита, Фред?
— Добре.
Момъкът беше мокър до кости, но страните му бяха зачервени, а очите му блестяха. Д-р Сондърз се чудеше дали не се преструва, че нехае. Уплашен и поради това — ядосан на себе си, той изгледа шкипера кисело и каза:
— Щом можеш да ядеш това ядене, значи можеш да ядеш и волско месо.
— Ти да си здрав — когато времето се поразвали диспепсията никога не ме тревожи. Действува ми тонизиращо.
— Колко дълго ще духа този проклет вятър?
— Май не ти се нрави много, а, док? — шкиперът лукаво се ухили. — Може да стихне на залез-слънце, а може и да се усили.
— Не можем ли да се подслоним край някой остров?
— По-добре е в открито море. Тези корабчета устояват на всичко. Не ми се иска някой риф да ни направи на трески.
Когато свършиха с яденето, капитан Никълз запали лулата си.
— Какво ще кажеш за една игра, Фред? — попита той.
— Дадено.
— Каните се да играете на проклетата си игра сега? — извика докторът.
Капитан Никълз хвърли презрителен поглед към морето.
— Малко повече вода има — чудо голямо. Ония негри могат да карат корабчето като нищо.
Слязоха в каютата. Д-р Сондърз остана горе и мрачно наблюдаваше морето. Предстоеше му цял безкраен следобед. Чудеше се какво ли прави Ах Кай, затова се повлече към носа. На палубата имаше само един моряк. Капакът на люка беше спуснат.
— Къде е момчето ми? — попита докторът.
Човекът посочи към трюма.
— Спи. Искаш ли да слезеш?
Вдигна люка и докторът на четири крака слезе по стълбите. Бяха запалили лампа, но светлината й мъждукаше. Чуваше се шумът от вълните. Единият чернокож седеше на пода — гол, само по набедрена превръзка и кърпеше панталоните си; другият моряк и Ах Кай лежаха на койките си и кротко спяха. Но когато докторът се промъкна до тях, Ах Кай се събуди и както винаги се усмихна мило и приятелски.
— Добре ли си?
— Да.
— Страх ли те е?
Ах Кай отново се усмихна и поклати отрицателно глава.
— Спи си — каза докторът.
После се изкатери на стълбите и с мъка помести капака на люка. Човекът от палубата му помогна и когато се качи горе, една вълна го удари право в лицето. Сърцето му замря. Той изруга и размаха юмруци към сърдитото море.