— По-добре слез долу — каза черният. — Тук е мокро.
Докторът поклати глава. Остана там, вкопчил се в едно въже. Искаше му се да е сред хора. Отлично съзнаваше, че е единственият човек на борда, който изпитва страх. Дори Ах Кай, който знаеше за морето не повече от него, беше безразличен. Опасност нямаше. На платнохода можеха да се чувствуват така спокойни, както и на сушата, но въпреки това той не можеше да овладее ужаса, който изпитваше всеки път, когато следващата вълна ги поемеше и запращаше облак пръски на палубата. Водата изтичаше през отворите в борда със страшна сила. Докторът изпадна в паника. Струваше му се, че с голямо усилие едва се сдържа да не се свре в някой ъгъл и да не зареве с глас. Инстинктивно му се прииска да помоли за спасението си бога, в когото не вярваше, и трябваше здраво да стегне тракащите си зъби, за да попречи на треперещите си устни да промълвят молитва. В това обстоятелство съзря ирония — той, интелигентният човек, който гледаше на себе си като на философ, се поддаваше така малодушно на страха. Горчиво се засмя на този абсурд. Ако човек се замислеше, изглеждаше глупаво, че той, с острия си ум, с широките си познания и с трезвите си възгледи за живота — той, който нямаше какво да изгуби със смъртта си, трепери; докато онези мъже — невежи като чернокожия до него, зли като капитана или тъпи като Фред Блейк, остават невъзмутими. Това само доказваше колко несъвършено нещо е умът. Повръщаше му се от страх и се питаше от какво точно го беше страх. От смъртта ли? Не за пръв път се срещаше с нея. Веднъж дори беше решил да свърши със себе си, но по безболезнен начин — това беше изисквало от него смесица от храброст, цинизъм и хладен разум; да се раздели с живот, който, изглежда, не му предлагаше нищо привлекателно. Сега се радваше, че не го е направил. Но знаеше, че не изпитва силна привързаност към живота. Понякога, като биваше болен, усещаше колко малко държи на него и направо с нетърпение очакваше края — не само с примирение, но и с радост. Болка ли? Понасяше болка доста търпеливо. В крайна сметка, щом човек е в състояние да понася тропическата треска или силния зъбобол безропотно, може да понесе всичко. Не, не беше точно така; явно съществуваше инстинкт, който не му беше подвластен — и той наблюдаваше с любопитство ужаса, който караше гърлото му да пресъхва и краката му да се подгъват — сякаш това ставаше с някой друг. „Много странно“ — промърмори той, като се мъчеше да се добере до кърмата.
Погледна ръчния си часовник. Боже господи, беше само три часът. В това чисто, издухано от вятъра небе, се таеше нещо ужасно. Блясъкът му беше безсърдечен. Сякаш нямаше нищо общо с бурното море, а морето, на цвят наситено яркосиньо, нехаеше за човешката съдба. Неизвестни, лишени от разум сили си играеха с човека и го разрушаваха — не от злоба, а за да си устроят разюздано забавление.
— На мене ми дай морето край брега — мрачно си мърмореше докторът.
Слезе в каютата.
— При всички случаи — две от карти — чу той да казва шкиперът.
Все още се занимаваха със скучната си игра.
— Как е времето, док?
— Не го бива.
— Трябва да стане още по-зле, преди да се оправи — като жена, която ражда. Страхотни корабчета са тия. И ураган издържат. По-скоро бих излязъл в морето с някое от тези австралийски корабчета за лов на бисери, отколкото с голям презокеански кораб.
— Ти даваш — каза Фред.
Играеха на матрака на капитана и докторът, като смени мокрите си дрехи, се хвърли на другия матрак. Не можеше да чете на треперливата светлина от люлеещата се лампа. Лежеше и слушаше еднообразните реплики на играчите. Дращеха слуха му с настойчивостта си. Каютата проскърцваше, стенеше, а горе над главата му вятърът свирепо ревеше. Лашкаше тялото му от едната на другата страна.
— По голяма вълна минахме — каза Фред.
— Добре се справя корабчето, нали?
Отново печелеше Фред, а шкиперът играеше под непрекъснатия съпровод на оплакванията си. Д-р Сондърз се сви вцепенен, с надежда да овладее обзелия го страх. Часовете минаваха мъчително бавно. Към залез капитан Никълз се качи на борда.
— Духа малко — каза той, когато отново слезе. — Ще си подремна. Струва ми се, че нощес няма да спя кой знае колко.
— Няма ли нужда и корабчето да поспи? — попита Фред.
— Да го карам срещу вятъра при такова море? Не, господине. То си е добре, щом още не се е разпаднало на съставните си части.
Сви се на матрака и след пет минути безгрижно хъркаше. Фред се качи на палубата да подиша чист въздух. Докторът се ядосваше, че е бил такъв глупак — да се качи на малкото корабче; ядосваше се и на капитана и на Фред, защото бяха незасегнати от ужаса, който го обземаше. Но след като около сто пъти очакваше кечът да се преобърне, а той всеки път се изправяше, постепенно против волята си започна да изпитва възхищение от храброто корабче. В седем часа кукът им донесе вечерята и събуди капитан Никълз. Беше успял да запали огън и затова ядоха задушено и пиха чай. После тримата се качиха на палубата и шкиперът застана на щурвала. Нощта беше ясна, стотици хиляди звезди ярко блещукаха; морето беше бурно и в тъмнината вълните изглеждаха огромни.