Ах Кай тихо лежеше там, където го беше съборил сънят. Побутна го по рамото. Момчето отвори очи и на устните му веднага се появи кротката усмивка, която придаваше такава красота на младото му лице.
— Приготви ми чай — каза докторът.
След минута Ах Кай беше на крака. Докторът тръгна след него по стълбите. Слънцето не беше изгряло, една бледа звезда все още висеше на небето, но плътната тъмнина на нощта беше изтъняла до призрачно сив цвят, сякаш кечът плуваше върху облак. Мъжът на щурвала, облечен в старо палто, на врата с шал и нахлупена на главата безформена шапка, кимна мрачно на доктора. Морето беше съвсем спокойно. Минаха между два острова толкова наблизо един до друг, че все едно че плуваха по канал. Духаше слаб бриз. Чернокожият на щурвала изглеждаше полузаспал. Зората се спускаше над равните гористи острови тежко, с тържествено спокойствие, в което сякаш прикриваше някакво дълбоко вълнение и ставаше ясно, че е естествено и неизбежно хората да си я представят като девойка. Тя наистина беше свенлива и грациозна като младо момиче, очарователно сериозна, безразлична и нехайна. Небето имаше цвета на обветрена древна статуя. Девствените гори отстрани все още задържаха нощта, но скоро незабелязано как сивотата на морето придоби нежни оттенъци като цветовете по гръдта на гълъб. За момент всичко замря, после, усмихнат, денят изгря. Плаващ по гладкото море край тези безлюдни острови сред тишина, която го кара да стаява дъх, човек получаваше странното и вълнуващо впечатление, че оттук започва светът. Може би за пръв път по тези места минаваха хора, затова очите сякаш виждаха тази гледка за пръв път. В това се криеше свежестта на първичното; като че ли различните поколения с цялата сложност на съществуването си изчезваха. Някаква ясна простота, гола и груба като права линия, изпълваше душата с блаженство. В този момент д-р Сондърз позна екстаза на тайнството.
Ах Кай му донесе чаша чай с дъх на жасмин и като се смъкна от високия пиедестал, където духът му витаеше, докторът се настани удобно, като в кресло, сред насладите на материалните неща. Въздухът беше прохладен и благоуханен. Нищо друго не му се искаше, освен вечно да плава плавно с корабчето край зелените острови.
След като беше седял така около час, блажено отпуснат, той чу стъпки и на палубата се качи Фред Блейк. Облечен в пижама, с разрошена коса, той изглеждаше много млад и беше естествено за възрастта му да се събуди толкова бодър — всички гънки по кожата на лицето му се бяха изгладили; след сън то не беше изпито, набръчкано и състарено от времето, както лицето на доктора.
— Рано си станал, докторе — Фред забеляза празната чаша. — Дали не може и аз да получа чаша чай?
— Попитай Ах Кай.
— Добре. Само ще помоля Утан да ми хвърли две кофи вода отгоре.
Той тръгна и каза нещо на един от мъжете. Докторът видя как чернокожият спусна в морето кофа, вързана с въже, после Фред Блейк съблече пижамата и застана гол на палубата, докато другият изсипа водата отгоре му. Кофата отново беше спусната и Фред се обърна. Беше висок, с широки рамене, слаб в кръста с удължени бедра, ръцете и вратът му бяха изгорели от слънцето, но тялото му беше съвсем бяло. Избърса се и като облече отново пижамата, се приближи. Очите му блестяха, а на устните му грееше усмивка.
— Ти си много красив младеж — каза докторът.
Фред безразлично сви рамене и се отпусна на съседния стол.
— Снощи една лодка се откъсна, разбра ли?
— Не.
— Дяволски духаше. Изгубихме и кливера. Стана направо на парцали. Не можеш да си представиш колко се радваше Никълз, че успя да стигне до островите. Мислех, че никога няма да се оправим.
— През цялото време ли беше на палубата?
— Да, мислех, че ако се преобърнем, е по-добре да съм на открито.
— Нямаше да имаш голям шанс.
— Така е, зная.
— Не се ли страхуваше?
— Не. Знаеш ли, ако има нещо да се случва, то ще се случи. С нищо не можеш да го предотвратиш.
— Аз пък се страхувах.
— Никълз ми каза още следобеда. Виждаше му се невероятно смешно.
— Е, това е въпрос на възраст. Старите се плашат много повече от младите. През цялото време мислех, че е смешно аз да се страхувам да не загубя живота си, когато имам толкова по-малко да губя от тебе, пред когото е целият живот.
— Как си можел да разсъждаваш, щом си бил изплашен?
— Тялото ми се страхуваше. Но това не пречеше на разума ми да разсъждава.