— Ще ми трябва и кливер. Само влизам да се наглася и идвам.
Шкиперът слезе в каютата. Тоалетът не му отне много време, защото само смени пижамата с панталон, облече на голо сако с цвят каки и пъхна босите си крака в стари обувки за тенис. Изкатериха се по разклатените стъпала на пристана и закрачиха към къщите. Не срещнаха никого. Стигнаха до вълнолома и след като за момент се поколебаха, отправиха се нагоре по улицата, която изглеждаше главна. Тя беше пуста и тиха. Вървяха рамо до рамо по средата на пътя и се оглеждаха. Беше приятно да се поразтъпче човек след толкова дни на ветрохода, облекчение беше да чувствуваш под краката си твърда почва. Бунгалата от двете страни на улицата имаха много високи сламени островърхи покриви, които бяха издадени напред, подпрени с колони в дорийски и коринтски стил и така образуваха просторни веранди. Излъчваха дух на старинен разкош, но мазилката им беше зацапана и олющена, малките градини пред тях — обраснали с гъсто преплетени бурени. Стигнаха до магазини, в които, изглежда продаваха все едни и същи стоки — памучни дрехи, саронги и консерви. Не беше оживено. В някои магазини дори нямаше продавачи, като че ли не очакваха да се появят клиенти. Малкото хора, които срещнаха — малайци и китайци — вървяха забързани, сякаш се бояха да не чуят ехото от стъпките си. Сегиз-тогиз миризмата на мускатово орехче дразнеше обонянието им. Д-р Сондърз спря един китаец и го попита къде е хотелът. Той му отговори, че трябва да продължат направо и след малко стигнаха до него. Влязоха. Вътре нямаше никой, затова седнаха на една маса на верандата и започнаха да удрят с ръце по нея. Дойде една туземка, облечена в саронг, но щом докторът я заговори, изчезна. После се появи един метис, който закопчаваше набързо куртката си, и д-р Сондърз го попита дали може да получи стая. Мъжът отговори на холандски, а когато докторът поклати в недоумение глава, с усмивка направи знак, че трябва да почакат, и изтича надолу по стълбите. Видяха, че пресича улицата.
— Предполагам, че отиде да повика някого — каза шкиперът. — Невероятно е, че не говорят английски. Бяха ми казали, че това място е цивилизовано.
След няколко минути метисът се върна с един бял, който с любопитство ги изгледа, след като неговият спътник му ги посочи, а когато се изкачи по стълбите, учтиво приповдигна тропическата си шапка.
— Добро утро, господа — каза той. — Може ли да ви бъда полезен с нещо? Ван Рейк не е разбрал какво искате.
Говореше английски много правилно, но с акцент. Беше млад човек, нямаше тридесет, много висок — поне шест фута и три инча, с широки рамене — много як, но тромав, така че макар да правеше впечатление с голямата си сила, видът му не беше привлекателен. Беше спретнат, с чисти памучни панталони. От джоба на плътно закопчаната му куртка стърчеше писалка.
— Току-що доплавахме с едно корабче — каза докторът. — Искам да зная дали мога да получа стая в хотела до идването на следващия параход.
— Несъмнено. Хотелът изобщо не е пълен.
Той се обърна към метиса и надълго и нашироко му обясни какво иска докторът. След като проведе разговора, отново заговори на английски.
— Да, може да ви даде една хубава стая. С храната ще дойде към осем гулдена на ден. Управителят е в Батавия35, но Ван Рейк ще се погрижи да се настаните удобно.
— Може ли да пием нещо? — каза шкиперът. — По една бира?
— Бихте ли се присъединили към нас? — учтиво го покани докторът.
Младият човек седна и свали тропическата си шапка. Имаше широко, плоско лице, сплескан нос, изпъкнали скули и доста малки черни очи; гладката му кожа беше с жълтеникав цвят, а по страните му нямаше руменина; косата му, остригана много ниско, беше смолисто черна. Изобщо не беше хубав, но едрото му грозно лице излъчваше такава доброта, че покоряваше човека. Погледът му беше кротък и дружелюбен.
— Холандец ли си? — попита шкиперът.
— Не, датчанин. Казвам се Ерик Кристесен. Представител съм на датска компания.
— Отдавна ли си тука?
— От четири години.
— Исусе Христе — възкликна Фред Блейк.
Ерик Кристесен се засмя по датски, непресторено, а очите му светеха приятелски.
— Тука е чудесно. Най-романтичното място в Изтока. Искаха да ме преместят, но аз помолих да остана.
Едно момче донесе бутилирана бира и преди да отпие, огромният датчанин вдигна чашата си.
— За ваше здраве, джентълмени.
Д-р Сондърз се чудеше какво толкова го привлича в непознатия. Не беше само сърдечността му — на Изток това се среща често; в личността му имаше нещо приятно.