— Не личи да има много бизнес тука — каза капитан Никълз.
— Мъртвило е. Живеем със спомени. Това придава облика на острова. Едно време, както сигурно знаете, са го посещавали толкова често, че понякога пристанището се е претъпквало и корабите са чакали в открито море, докато получат възможност да заемат мястото на някой, който си заминава. Надявам се, че ще останете достатъчно дълго, за да ви разведа из острова. Прекрасен е. Уютен кът в далечните морета.
Докторът наостри уши. Позна, че това е цитат, но не си спомняше откъде е.
— Откъде беше това?
— Стихът ли? О, от „Пипа минава край нас“ на Браунинг36.
— Откъде ви е познат?
— Чета много. Имам свободно време, нали разбирате. Най-много обичам английска поезия. Шекспир… — Той хвърли към Фред кротък благ поглед, голямата му уста се разтегли в усмивка и изрецитира:
Стиховете звучаха странно поради акцента, малко груб и гърлен, но още по-странно беше, че един млад датски търговец цитираше Шекспир на изобретателния негодяй капитан Никълз и на глуповатия момък Фред Блейк. Ситуацията изглеждаше на д-р Сондърз леко комична. Шкиперът му смигна, с което ясно показваше, че според него непознатият не е съвсем в ред, обаче Фред Блейк се беше изчервил и гледаше несмело. Датчанинът нямаше понятие, че с нещо е предизвикал учудването им. Продължи възбудено:
— Старите холандски търговци по време на великите дни на търговията с подправки са били толкова богати, че не са знаели какво да си правят парите. Нямало е нужда корабите да докарват някакъв товар, затова са поръчвали да им носят мрамор за къщите. Ако не бързате, ще ви покажа къде живея. Къщата е някогашна собственост на един търговец. А понякога, когато тръгвали през зимата, корабите били натоварени само с лед. Смешно звучи, нали? Това е бил най-големият разкош, който можели да си позволят. Само си помислете — карали са им лед чак от Холандия. Пътуването е траело шест месеца. Всички търговци притежавали карети и в прохладните вечери било прието да се возят по крайбрежната улица и да обикалят площада. Някой трябва да опише това. Било е като приказка от „Хиляда и една нощ“, само че холандска. Видяхте ли португалския форт, когато влизахте? Ще ви заведа там следобеда. Ако искате нещо от мен, казвайте. Ще се радвам да ви услужа.
— Ще отида да си пренеса парцалите — каза докторът. — Тези джентълмени бяха любезни да ме докарат тук. Не ми се иска да ги притеснявам повече.
Ерик Кристесен приятелски погледна другите двама.
— Точно това ме привлича в Изтока. Всички са толкова добри. Няма нещо, което да не може да се осъществи. Не можете да си представите колко любезни са били към мене напълно непознати хора.
Четиримата се надигнаха и датчанинът каза на метиса, че след малко д-р Сондърз ще се върне с багажа и с момчето си.
— Трябва да останете да обядвате. Днес има ориз и го приготвят много добре.
— Най-добре вие двамата — д-р Сондърз се обърна към капитана и младежа — да дойдете да обядваме заедно.
— Оризът ми е смърт — каза капитан Никълз. — Не ми пречи обаче да седя и да гледам как ядете.
Ерик Кристесен тържествено се ръкува с тримата.
— Много се радвам, че се запознахме. На острова рядко идват чужди хора. А за мене винаги е удоволствие да срещам английски джентълмени.
Когато се разделиха на края на стълбите, той се поклони.
— Интелигентно момче е този — каза капитан Никълз, когато отминаха малко. — Веднага разбра, че сме джентълмени.
Д-р Сондърз го погледна. В изражението на капитана нямаше и следа от ирония.
XVI
Два часа по-късно, след като докторът вече се беше настанил, той и гостите му от „Фентън“ седяха на верандата на хотела и пиеха по чаша шнапс преди обед.
— Изтокът не е това, което беше — каза шкиперът, като поклати глава. — Помня, когато бях младо момче, по масите на холандските хотели имаше бутилки шнапс и леки закуски — човек вземаше колкото му се иска. Яденето беше безплатно. Изпиеш ли бутилката поръчваш на момчето да донесе друга.