Внезапно Фред побледня, но кой можеше да каже какво беше чувството, променило цвета на лицето му?
— Ще мога ли да ги прегледам?
— Разбира се. Или ще ги донеса тука, или ще отидем там.
— Откога е последният?
— Не вярвам да е много стар. Преди четири дни дойде кораб с поща.
XVII
По-късно, когато премина дневната горещина, след като си беше свършил работата, Ерик дойде да ги вземе. Д-р Сондърз седеше сам с Фред, понеже шкиперът получи остър пристъп; заяви, че не иска да гледа никакви проклети забележителности и се върна на ветрохода. Тръгнаха из града. Имаше повече хора, отколкото сутринта. От време на време Ерик сваляше шапка на някой загорял холандец, който вървеше с мълчаливата си набита жена. Имаше малко китайци, защото те не се заселват, където няма търговия, но доста араби, някои с красиви фесове и спретнати памучни костюми, други със саронги и бели шапки на главите; бяха тъмнокожи, с огромни блестящи очи и семитски вид като търговците в Тира и Сидон. Имаше малайци, папуаси и метиси. Беше учудващо тихо. Въздухът сякаш тегнеше от умора. Величествените къщи на старите търговци, където сега бяха събрани несретниците на Изтока — от Багдад до островите Нови Хебриди, — изглеждаха като засрамени почтени граждани, които не могат да си платят данъците. Тримата видяха дълга бяла полусрутена стена — някога там беше имало португалски манастир; после стигнаха до големите сиви камъни на разрушен форт, обрасли с дивата джунгла на дърветата и цъфналите храсти. Пред него имаше широко открито пространство, с изглед към морето, където растяха огромни стари дървета, засадени, както казваха, още от португалците: казуарини39, канарски финикови палми и диви смокини; тук някога след горещината на деня се бяха разхождали португалците.
Като малко се задъхваше, защото отчасти беше склонен към напълняване, докторът заедно със спътниците си се изкачи на хълма, където стоеше крепостта — сива и гола, от която бяха управлявали движението на корабите. Заобикаляше я дълбок ров, единствената порта беше високо над земята и за да влязат, те се изкатериха по въжена стълба. Главната кула беше вътре, оградена от високите квадратни стени; имаше големи, добре планирани стаи, с прозорци и врати в стил, напомнящ късния Ренесанс. Там са били квартирите на офицерите от гарнизона. От горните кули се разкриваше просторна великолепна гледка.
— Прилича на замъка на Тристан — каза докторът.
Денят кротко умираше, а морето беше виненочервено — като морето, по което е плавал Одисей. Островите, заобиколени от гладката блестяща вода, бяха наситено зелени, като одежди от съкровищницата на испанска катедрала. Толкова причудливи и неестествени на цвят, те принадлежаха по-скоро на изкуството, отколкото на природата.
— Като зелена мисъл в зелената сянка — промълви датчанинът.
— Добре е само да ги гледаш — каза Фред, — обаче стигнеш ли до тях, пази боже! Отначало исках да спираме. Толкова красиви ми се виждаха от морето. Представях си, че мога да прекарам целия си живот на някой остров далече от хората, нали разбирате, като ловя риба и отглеждам пилета и свини. Никълз се смя до захлас, каза, че са отвратителни, но аз настоях сам да се уверя — трябваше да обиколя половин дузина, преди да се откажа от идеята си. Като стигнеш до някой от тях и слезеш на брега, всичко изчезва — оказва се, че има само дървета, крабове и комари. Така да се каже, всичко се изплъзва от ръцете ти.
Ерик го погледна с кротките си светнали очи, усмивката му беше приятелска и добронамерена.
— Разбирам те — каза той. — Винаги е рисковано да подложиш нещо на изпитанието на опита. Като заключената стая в замъка на Синята брада е. Човек е добре, щом стои настрана от тези работи. Ако превъртиш ключа и влезеш, трябва да си готов за изненади.
Д-р Сондърз слушаше разговора на двамата млади мъже. Възможно е той да беше циник, безразличен беше към много от нещастията, сполетяващи хората, но изпитваше особено чувство към младостта — може би защото тя обещава толкова много и трае толкава кратко — и затова му се струваше, че в изпитаните от нея горчилки, когато действителността смазва илюзиите, има нещо много по-патетично, отколкото в други, по-сериозни злини. Независимо от недодялания начин на изразяване, той разбра какво имаше предвид Фред и отдаде дължимото на емоциите му, като се усмихна съчувствено. Както седеше там, в сумрачната светлина, свалил шапка, по фланелка и панталони цвят каки, с тъмна къдрава коса, Фред изглеждаше необикновено красив. В красотата му имаше нещо привлекателно и д-р Сондърз, който го беше смятал за един доста глупав млад човек, внезапно почувствува, че Фред вече не го дразни. Може би беше подмамен от очарованието му, може би се влияеше от присъствието на Ерик Кристесен, но в момента докторът чувствуваше, че в момъка има нещо, за което никога не беше подозирал, може би душата му плахо се опитваше да намери същността си. Тази мисъл се стори забавна на доктора. Изненада го така, както се изненадваме, когато се загледаме в някое клонче, а то внезапно разтвори криле и полети от дървото.