Времето някак тежко притискаше ръцете на доктора, но настроението му беше добро. Умееше да изпитва удоволствие от дреболии: краставото куче, кльощавите пилета и детето с кръглия корем — всичко му изглеждаше забавно. Пиеше бирата, без да бърза.
IV
Погледна пред себе си, и едва не извика от учудване, защото там, в средата на прашния път, към него вървяха двама бели. Не беше пристигал кораб и той се питаше откъде идваха. Крачеха лениво, оглеждаха се наляво и надясно, като чужденци, посещаващи острова за пръв път. Бяха по фланелки, обути в износени панталони. Тропическите им шапки бяха омазнени. Пристъпваха бавно, видяха го, че седи вътре в магазина и спряха. Единият го заговори.
— На Ким Чинг ли е?
— Да.
— Тука ли е той?
— Не, болен е.
— Лошо. Надявам се, ще може да получим нещо за пиене.
— Разбира се.
Говорещият се обърна към спътника си.
— Хайде, влизай.
Влязоха.
— Какво ще пиете? — попита д-р Сондърз.
— За мене — бутилка бира.
— И за мене — каза другият.
Докторът даде поръчката на момчето. То донесе бутилките и столове, на които да седнат непознатите. Единият от тях беше на средна възраст, с пожълтяло набръчкано лице, бяла коса и наболи бели мустаци. Беше среден на ръст, съсухрен и когато говореше, виждаха се ужасно развалените му зъби. Очите му бяха лукави и неспокойни. Малки и безцветни, поставени някак близо едно до друго, те му придаваха вид на лисица, но обноските му бяха благоприлични.
— Откъде идвате? — попита докторът.
— Току-що пристигнахме с корабчето, от остров Четвъртък6.
— Бива си го пътят. Хубаво ли беше времето?
— Не можеше да се желае по-хубаво. Добър бриз, а за морето дума не може да се каже. Името ми е Никълз. Капитан Никълз. Може да си чувал за мене.
— Май че не съм.
— Плувам из тия морета от тридесет години. Няма остров в Архипелага, където да не съм спирал по някое време. Доста съм известен тука. Ким Чинг ме знае. Знаем се от тридесет години.
— Самият аз не съм местен — каза докторът.
Капитан Никълз го погледна и макар че изражението на лицето му беше искрено и сърдечно, човек изпитваше чувството, че в погледа му се таи подозрение.
— Лицето ти ми е познато — рече той. — Мога да се закълна, че съм те виждал някъде.
Д-р Сондърз се усмихна, но не благоволи да каже нещо за себе си. Капитан Никълз присви очи от усилие да си припомни къде е срещал тоя дребен човек. Внимателно го огледа. Докторът беше нисък — едва надвишаваше пет фута и шест инча, и слаб, но имаше шкембе. Ръцете му бяха меки, пухкави и малки, с удължени пръсти и можеше да се предполага, че ако е бил суетен, на времето си доста им се е радвал. Те все още бяха изящни, тъй като грижливо ги поддържаше. Беше много грозен, с чип нос и голяма уста; когато се смееше, а той правеше това често, виждаха се големите му жълти неравни зъби. Под гъстите изсивели вежди зелените очи ярко блестяха — насмешливи и умни. Не беше гладко обръснат и по кожата му имаше петна; лицето му беше потъмняло, а на скулите му се разливаше пурпурна червенина, характерна за хора с увредени сърца. Някога косата му сигурно е била гъста, черна и остра, но сега беше почти бяла и доста оредяла на темето, но грозотата му съвсем не отблъскваше — напротив, беше привлекателна. Когато се смееше, кожата около очите му се сбръчкваше и правеше лицето му необичайно одухотворено, а изражението му ставаше изключително заядливо, без обаче да бъде злонамерено. Можеше да го вземете за смешник, ако не беше лукавството, излъчващо се от светналите му очи. Интелигентността му беше очевидна. И макар че беше весел и остроумен, че обичаше шегите — радваше се както на своите, така и на чуждите, той оставяше впечатлението, че дори изцяло погълнат от смеха, никога не се разкрива докрай. Изглеждаше вечно нащрек. Независимо от бъбривостта и сърдечното му държание, човек схващаше ако беше наблюдателен и не се оставяше да бъде измамен от привидната искреност, че тези весели, засмени очи гледат, претеглят и си съставят мнение. Не беше човек, който приема нещата по външната им изява.
Тъй като докторът не проговори, капитан Никълз продължи:
— Това е Фред Блейк — каза той, като посочи с пръст спътника си.