— В хотела ли ще вечеряш, Фред?
— Искаше ми се да останете и да хапнете с мене каквото дал Господ — каза датчанинът, — но съм поканен на вечеря при Фрит.
— Е, да тръгваме.
Известно време докторът и Фред вървяха мълчаливо по тъмната улица.
— Няма да вечерям — внезапно каза момчето. — Не ми се гледа физиономията на Никълз тази вечер. Ще отида да се поразтъпча.
И преди д-р Сондърз да отговори, той вече се беше обърнал и бързо вървеше в обратна посока. Докторът сви рамене и продължи бавно пътя си.
XVIII
Той пиеше джина си на верандата на хотела преди вечеря, когато се зададе капитан Никълз. Беше се измил и обръснал, облякъл чиста куртка цвят каки и с накривената тропическа шапка изглеждаше съвсем напет. Приличаше едновременно и на пират, и на джентълмен.
— По-добре се чувствувам — обяви той, като седна — и съм доста изгладнял, да си кажа правичката. — Не вярвам, че едно пилешко крилце може да ми навреди. Къде е Фред?
— Не зная. Отиде някъде.
— Момиче ли търси? Има право. Макар че интересно какво очаква да намери в подобно място. Рисковано е, нали разбираш.
Докторът му поръча пиене.
— Много ми вървеше с момичетата, като бях млад. Имах си стил, нали разбираш? Единствената грешка, която направих, беше, че се ожених. Да можеше да ми падне отново онова време… Ако започна да ти разправям за старата, док…
— Достатъчно ми каза — отговори докторът.
— Не е възможно да е достатъчно, щом не съм ти разправял до сутринта. Ако някога дяволът се е появявал в човешки образ, то това е образът на старата. Питам те — честно ли е така да се отнася с човека? Тя е пряко отговорна за лошото ми храносмилане — толкова съм сигурен в това, колкото, че седя и разговарям с тебе. Унизява ме — това е точната дума. Учудвам се, че още не съм я убил. И това щях да направя, обаче знам, че тъкмо щях да се наканя да го свърша и тя щеше да ми каже: „Остави ножа, капитане“ и аз щях да го оставя. Питам те, това естествено ли е? А после щеше да се нахвърли върху ми. А ако се наканех да се измъкна през вратата, щеше да каже: „Не мърдай, ще стоиш тука, докато ти изрека всичко, което имам да ти кажа, а като свърша с тебе, ще те уведомя.“
Вечеряха заедно и докторът съчувствено нададе ухо към домашните неблагополучия на капитан Никълз. После отново седнаха на верандата, пушиха холандски пури и пиха шнапс с кафето. Алкохолът разкисна шкипера и той се настрои на спомени. Разказа на доктора истории от младите си години, когато плавал край бреговете на Нова Гвинея и островите. Говореше бързо, сякаш препускаше, с иронични забележки и беше забавно да го слушаш, понеже не изпитваше фалшив срам, който да го кара да се обрисува в благоприятна светлина. Никога не му беше минавало през ум, че не всеки би измамил събратята си при удобен случай, без да се поколебае. Капитан Никълз получаваше същото удоволствие от успеха на мръсните си номера, каквото получава играещият шах от рискован и изобретателен ход. Беше хитрец, на когото обаче не липсваше храброст. Д-р Сондърз намираше разговора особено пикантен, като си спомняше великолепното самообладание, с което капитанът се беше противопоставил на бурята. Няма начин човек да не се възхити от готовността му да се пребори с нея, от способностите му и от хладнокръвието му.
Междувременно докторът намери удобен момент, за да зададе въпроса, който стоеше на върха на езика му.
— Познат ли ти е някой си Патрик Хадзън?
— Патрик Хадзън ли?
— Едно време е бил съдия в Нова Гвинея. Умрял доста отдавна.
— Това е странно съвпадение. Не, не си спомням. В Сидни имаше един Патрик Хадзън. Свърши зле.
— Така ли?
— Да. Малко преди да отплаваме. Вестниците писаха само за това.