— Може да е роднина на човека, за който те питам.
— Беше от ония, дето ги наричат „самородни диаманти“. Казват, че е работел по железниците и после се е издигнал. Започнал да се занимава с политика и така нататък. Беше депутат за някаква област. Лейбърист, разбира се.
— Какво му се случи?
— Ами намериха го застрелян. Със собствения му пистолет, ако не греша.
— Самоубийство?
— Не, казаха, че не било възможно да го е направил сам. Знам какво е станало, колкото знаеш и ти, понеже отплавахме. Направиха страхотна сензация от това.
— Беше ли женен?
— Да. Много хора мислеха, че жена му го е направила. Но не можаха да докажат нищо. Била на кино и като се върнала, заварила го да лежи прострелян. Имало следи от сбиване. Мебелите били разхвърляни насам-натам. Аз обаче за момент не повярвах, че може да го е направила старата. От опит знам, че жените не изпускат така лесно. Искат те жив колкото се може по-дълго. Не им се ще да си развалят удоволствието, като те избавят от мъките ти.
— И все пак много жени са убивали мъжете си — противопостави се докторът.
— Чиста случайност. Всички знаем, че и в най-добрите семейства стават нещастия. Понякога не внимават и отиват твърде далече — тогава горкото копеле пуква. Но не е възможно да искат това. По никой начин.
XIX
На д-р Сондърз му вървеше — независимо от няколкото жалки навици, които имаше и които без съмнение се приемаха за пороци в някои части на света (verite au dela Alpes, erreur ici)44 — събуждаше се сутрин с приятен вкус в устата и с бистър ум. Излежаваше се, пиеше чаша ароматен китайски чай и изпушваше с наслада първата цигара, като обикновено предвкусваше удоволствието на очакващия го ден. В малките хотели на островите в Източна холандска Индия сервират закуската в много ранен час. Винаги еднаква: папая45, oefs sur le plat46, студени закуски и холандско сирене. Колкото и навреме да слезеш, яйцата са винаги студени и те гледат втренчено: две огромни кръгли жълти очи върху тънка бяла повърхност — изглеждат така, сякаш са били отскубнати от главата на мръсно чудовище от морските дълбини. Кафето е екстракт, към който добавяш швейцарско мляко „Нестле“ и го разреждаш колкото искаш с гореща вода. Препеченият хляб е сух, клисав и прегорен. Такава беше закуската, сервирана в трапезарията на хотела в Канда, набързо изяждана от мълчаливи холандци на път за канторите.
Но на следната сутрин д-р Сондърз стана късно и Ах Кай му донесе закуската на верандата. Той с апетит изяде папаята и яйцата, току-що извадени от тигана, с наслада изпи ароматния чай. Помисли си, че животът е приятна работа. Не желаеше нищо. Не завиждаше никому. Не изпитваше съжаление. Утринта беше все още свежа и в бистрата, бледа светлина очертанията на предметите бяха отчетливи. Грамадно бананово дърво точно под терасата гордо подлагаше разкошните си листа на жестоката жарава на слънцето с надменно и самодоволно пренебрежение. Д-р Сондърз се изкушаваше да размишлява философски: каза си, че стойността на живота не е в моментите на възбуда, а в кротките периоди — тогава омиротвореният човешки дух потъва в спокойствие и незасяган от спомените за емоции може да разглежда съществуването си така безпристрастно, както Буда съзерцава пъпа си. Обичаше да поръси много пипер и сол по яйцата, да сложи малко от соса Уустър47, а когато ги ядеше, с парче хляб обираше остатъците мазнина и това му беше най-вкусно. Точно се канеше да го направи, когато по улицата се зададоха Фред Блейк и Ерик Кристесен. Те изтичаха нагоре по стълбите, хвърлиха се върху креслата до масата на доктора и повикаха прислужника. Бяха тръгнали за разходката си до вулкана преди зазоряване и сега умираха от глад. Момчето бързо им донесе папая и студени закуски и докато им сервира яйцата, бяха изяли всичко. Бяха възторжени. Запознанството от предния ден беше преминало в приятелство благодарение на ентусиазма на младостта и те се обръщаха един към друг на малките си имена.
Изкачването беше трудно и неимоверните усилия бяха възбудили духа им. Говореха глупости и се смееха без причина. Държаха се съвсем момчешки. Никога докторът не беше виждал Фред толкова весел. Явно Ерик много му беше допаднал, а общуването с човек малко по-голям от самия него го беше освободило от притеснения и той направо цъфтеше. Като го гледаше, човек трудно можеше да повярва, че е вече възмъжал и плътният му звънлив глас звучеше почти комично.
— Знаеш ли, пустият му Ерик е силен като бик — каза Фред, като гледаше с възхищение. — По едно време стана доста неприятно за катерене, счупи се клон и аз се подхлъзнах. Можех да падна лошо, да си счупя крака и така нататък. Ерик ме хвана с една ръка — да пукна, ако разбирам, как го направи — повдигна ме и отново ме изправи на крака. А аз тежа поне седемдесет килограма.