— Винаги съм бил силен — усмихна се Ерик.
— Вдигни си ръката.
Фред сложи ръката си на масата, Ерик също. Опряха длани и Фред се опита да натисне ръката на Ерик надолу. Вложи всичките си сили. Но не можа да я помръдне. После, с лека усмивка, датчанинът натисна ръката на Фред и тя постепенно се наклони към масата.
— Като хлапе се чувствувам пред тебе — засмя се Фред. — Не завиждам на този, който попадне под ударите ти. Бил ли си се някога?
— Не. Защо да се бия?
Той свърши да яде и запали пура.
— Трябва да вървя в кантората — каза той. — Фрит пита няма ли да го посетите следобеда. Иска да вечеряте заедно.
— Нямам нищо против — каза докторът.
— И капитанът така каза. Ще дойда да ви взема около четири часа.
Фред гледаше как той си тръгва.
— Направо смахнат — каза той, като с усмивка се обърна към доктора. — Мисля, че не е с всичкия си.
— Защо пък да не е?
— Говори някак особено.
— Какво ти разказва?
— Не си спомням точно. Разни щуротии. Питаше ме за Шекспир. Като че ли знам нещо за Шекспир. Казах му, че в училище съм чел „Хенрих V“, (учихме го един срок) и той започна да декламира една от речите. После започна да говори за „Хамлет“ и „Отело“ и бог знае за какво още. Знае наизуст десетки страници. Не мога да ти повторя всичко, за което говори. Никога досега не бях чувал човек да приказва така. Смешното беше в това, че макар да разбираш колко ненужно е всичко, не можеш да му кажеш да млъкне.
В ясните му сини очи имаше усмивка, но лицето му беше сериозно.
— Никога не си бил в Сидни, нали?
— Не.
— Там имаме доста голям литературен и артистичен кръг. Не е много по моя вкус, но понякога го посещавам. Нали разбираш, там има главно жени. Започват да ти дрънкат за книги и докато се усетиш вече искат да се катурнат в леглото с тебе.
— Истинският филистимлянин някога не пропуска да се възползува от положението, без да изпитва капка съмнение, а това отвращава — забеляза докторът, — забива ли гвоздей, той винаги го улучва.
— На човек му става доста противно от приказките им. Не зная как точно да го обясня, но когато Ерик говореше по такива въпроси, беше съвсем различно. Нито се изтъкваше, нито се опитваше, да ми направи добро впечатление. Говореше, защото не можеше да не го прави, не го интересуваше дали съм отегчен или не, толкова беше погълнат от това, че сигурно изобщо не му минаваше през ум, че може да не ме интересува. Ясно ти е, че не разбирах и половината от това, което ми говореше, обаче — как да ти обясня — все едно, че играехме някаква игра.
Фред изреждаше наблюденията си така, както човек изкопава камъните от градината си, за да подготви почвата за нови растения — хвърляше ги едно след друго сякаш правеше куп. От време на време нервно рошеше косата си. Д-р Сондърз го гледаше със студените си хитри очи. Момчето беше вързано в езика и беше забавно да откриваш в обърканите му реплики емоциите, които се опитва да изрази с думи. Критиците разделя писателите на такива, които имат какво да кажат и знаят как да го кажат, и на такива, които знаят как да го казват, но нямат какво да кажат. Често така е и с хората — поне с англосаксонците, които трудно намират думи. Понякога красноречието на човек се дължи на факта, че значението на нещо, повтаряно твърде често, се е изтъркало; думите му имат най-голямо значение, когато му се е наложило с усилие да ги изтръгне от мислите си, които са били с неясни очертания.
Фред погледна доктора дяволито, от което заприлича на малък пакостник.
— Представяш ли си, ще ми даде назаем „Отело“. Кой знае защо му казах, че нямам нищо против да го прочета. Ти си го чел, предполагам.
— Преди тридесет години.
— Разбира се, може да греша, но когато Ерик изрецитира големи парчета от него, видя ми се страшно интересно. Не зная как да ти обясня, но когато си с такова момче, всичко ти изглежда различно. Струва ми се, че е луд, но ми се ще да имаше повече луди като него.
— Той ти се харесва много, нали?
— Ами това е неизбежно — отговори Фред с неочакван свян. — Трябва да си кръгъл глупак, за да не забележиш, че е безкрайно почтен. Бих му поверил всяко петаче, което имам. Той не би измамил никого. И знаеш ли — смешното е, че макар да е такъв огромен тромав мъж, силен като бик, изпитвам чувството, че трябва да се грижиш за него. Зная, че ти звучи глупаво, но човек усеща, че той не може да бъде оставян сам на себе си: край него трябва да има някой, който да внимава да не го сполети беда.