— Това е Сван — каза Фрит, като небрежно кимна. — Пада ми се тъст.
Очите на дребния старец — медно сини със зачервени клепачи без мигли, бяха пълни с лукавство, а погледът му беше пронизващ и дяволит, като на маймуна. Стисна ръцете на тримата непознати, без да каже дума, а после отвори беззъбата си уста и се обърна към Ерик на език, непознат за останалите.
— Господин Сван е швед — обясни Ерик.
Старецът огледа всеки от тях, втренчваше се с известно подозрение и същевременно — с едва прикрито подобие на насмешка.
— Дойдох тук преди петдесет години. Бях юнга на един кораб. Не съм се връщал оттогава. Може да ида догодина.
— Аз самият кръстосвам моретата, сър — каза капитан Никълз.
Но мистър Сван ни най-малко не се интересуваше от него.
— По мое време доста добре бяха много неща — продължи той. — Бях капитан на шхуна, прекарвах черни.
— Търговия с роби, ясно — прекъсна го капитан Никълз. — Имало е доста хубави парички за вадене в ония времена.
— Бях ковач. Бях търговец. Бях плантатор. Зная ли какво само не бях. Мъчеха се да ме убият непрекъснато. Имам рана на гърдите си. Получих я при бой с туземците на Соломоновите острови. Полумъртъв останах. Имах много пари на времето си. Нали така, Джордж?
— Така съм чувал да казват.
— Разори ме големият ураган. Унищожи магазина ми. Изгубих всичко. Не ме беше грижа. Сега нямам друго, освен плантацията. Нищо, дава колкото да живеем, а друго не трябва. Имах четири жени, а децата не можеш ги изброи.
Говореше на висок глас — дрезгаво, със силен шведски акцент, и трябваше човек да се заслуша, за да разбере какво казва. Редеше думите бързо, като че декламираше заучен урок и завършваше мисълта си с лек кикот — със сенилен смях. Сякаш с това казваше, че е изпитал всичко, че всичко е сбирщина от боклуци и глупости. Оглеждаше човешкия род и неговата дейност от голямо разстояние, но не и от олимпийска височина — иззад дърво, лукаво, като подскачаше весело от крак на крак.
Един малаец донесе бутилка уиски и сифон и Фрит разля питието по чашите.
— Да ти капна ли малко шотландско уиски, Сван? — предложи той на стареца.
— Защо питаш, Джордж? — каза той с треперлив глас. — Добре знаеш, не мога да го понасям. Дай ми малко ром и вода. Шотландското съсипа Тихия океан. Когато дойдох от Швеция, никой не пиеше уиски. Само ром. Ако си пиеха ром и си плаваха с ветрила, нещата далеч нямаше да са в това състояние, в което са днес.
— Случихме доста лошо време на път за тука — отбеляза капитан Никълз, опитвайки се да завърже разговор като моряк с моряк.
— Лошо време ли? Сега вече и лошо време няма. Да можеше да видиш какво време се случваше, когато бях момче. Помня, с една от шхуните си карах пратка негри от островите Нови Хебриди за работа в Самоа и попаднахме в ураган. Рекох на диваците да скачат през борда, накъдето им видят очите, насочих кораба към открито море и цели три дни не мигнах. Отвлече ни ветрилата, отвлече ни гротмачтата, отвлече ни лодките. Лошо време ли! Не ми говори за лошо време, млади човече!
— Извинявам се — каза капитан Никълз, като се ухили и показа счупените си, развалени дребни зъби.
— Приемам извинението — каза с кикот стария Сван. — Дай му глътка ром, Джордж. Ако е мъж и моряк, няма да ти пие миризливото уиски.
Междувременно Ерик предложи да разходят гостите из плантацията:
— Не са виждали имение с мускатово орехче.
— Разведи ги, Джордж. Двадесет и седем акра са. Най-добрата земя на острова — каза старецът. — Купих я преди тридесет години за един товар бисери.
Станаха — оставиха го сам — като странна плешива птичка, прегърбен над чашата с ром и вода — и излязоха в градината. Тя свършваше внезапно и направо започваше плантацията. В прохладата на вечерта въздухът бе прозрачен. Канарските финикови палми, в чиято сянка растеше внушителният на вид и доходен мускатов орех, бяха необикновено големи. Извисяваха се като колоните на джамията от „Хиляда и една нощ“. Под краката нямаше преплетени плевели, а килим от гниещи листа. Чуваше се гукането на огромни гълъби, които летяха насам-натам, като тежко пляскаха с крила. Зелени папагалчета на ята бързо прехвърчаха с писък над мускатовите орехи, прилични на живи скъпоценни камъни, падащи през меко проблясващия въздух. Д-р Сондърз изпитваше чувство на изключително спокойствие. Сякаш душата му се беше отделила от тялото, а във въображението му приятно и ненатрапливо изплуваха един след друг образи. Вървеше до Фрит и шкиперът. Фрит обясняваше подробности от търговията с мускатови орехи. Докторът не го слушаше. Във въздуха витаеше някаква ленива чувственост, почти материална, напомняща докосване до мек, разкошен плат. Ерик и Фред вървяха отзад. Клонящото към залез-слънце беше намерило пролуки в клоните на достолепните канарски палми и наситената пищна зеленина на листата на мускатовите орехи блестеше като излъскан меден съд.