— Кога ще отплавате?
— Не зная. Тука ми харесва. Може да поостана известно време. Да беше видял каква гледка се открива от върха на вулкана, където ме заведе Ерик вчера. Честна дума, невероятна красота! Светът съвсем не е едно старо забутано място, нали?
Една двуколка, теглена от дръглив кон, се тътреше на зигзаг по пътя, като вдигаше облак прах. Спря пред хотела. Караше я Луиз, а баща й седеше до нея. Той стана и се изкачи по стълбите. В ръка държеше плосък пакет, увит в кафява хартия.
— Снощи забравих да ви дам ръкописите, които обещах да ви покажа, затова сега ги нося.
— Много мило от ваша страна.
Фрит развърза пакета и извади купче изписани на машина листа.
— Разбира се, искам да чуя искреното ви мнение — той погледна недоверчиво доктора. — Ако в момента не сте особено зает, мога да ви прочета няколко страници. Винаги съм смятал, че поезията трябва да се чете на висок глас и че справедливостта изисква това да се прави от автора.
Докторът въздъхна. Беше слаб човек. Не можеше да измисли извинение, за да откаже Фрит от намеренията му.
— Нима ще оставите дъщеря си да ви чака на този пек? — каза напосоки той.
— О, тя си има работа. Може да иде да си я върши и да се върне да ме вземе.
— Искате ли да я придружа, сър? — попита го Фред Блейк. — Не съм зает с нищо.
— Мисля, че това ще я зарадва.
Фред отиде при Луиз и започна да й говори нещо. Докторът видя, че тя го погледна сериозно, после леко се усмихна и му отговори. Тази сутрин беше облечена с бяла памучна рокля, а на главата имаше голяма сламена шапка от тези, които плетяха на острова. Под шапката лицето й изглеждаше хладно като злато. Фред скочи в двуколката и тя подкара.
— Бих желал да ви прочета песен трета — каза Фрит. Допада ми лиричността й. Мисля, че е най-доброто, което съм направил. Знаете ли португалски?
— Не, не зная.
— Жалко. Преводът е почти буквален. Щеше да бъде интересно да установите колко близко до оригинала съм успял да възпроизведа ритъма, музиката, чувството — изобщо всичко, което е направило поемата велика. Разбира се, без колебание може да ме критикувате, с удоволствие ще изслушам всичко, което ще имате да ми кажете, но в себе си съм напълно убеден, това е окончателният вариант. Право да си кажа, не вярвам, че може да се замени с друг превод.
Започна да чете. Гласът му имаше приятен тембър. Поемата беше в ottava rima70, а Фрит наблягаше стъпката и постигаше добър ефект. Д-р Сондърз слушаше внимателно. Преводът звучеше гладко и леко. Не можеше да се прецени дали това не се дължи главно на великолепното красноречие на Фрит. Той четеше с драматизъм, но влагаше драматизма повече в звука, отколкото в смисъла, поради което значението на прочетеното се изплъзваше на слушателя. Така отсечено четеше, че напомняше на д-р Сондърз бавен влак, който тътрузи по лошо поставени релси; тялото му почти чувствуваше слаб тласък, когато очакваният звук на равни интервали стигаше до ушите му. Откри, че вниманието му се разсейва. Мелодичният монотонен глас продължаваше да удря като чук и на д-р Сондърз му се приспа. Опита се да се втренчи в четеца, но очите му неволно се затвориха; с известно усилие той ги отвори и се намръщи от силното желание да се съсредоточи. Сепна се, понеже главата му внезапно клюмна на гърдите и разбра, че за момент е задрямал. Фрит четеше за храбри подвизи, за велики мъже, направили Португалия империя. Гласът му се извисяваше, когато споменаваше за възвишения им героизъм и потреперваше, когато ставаше дума за смъртта и за нещастната им съдба. Внезапно д-р Сондърз усети, че е настъпила тишина. Отвори очи. Фрит го нямаше. Видя, че до него седи Фред Блейк, с хитра усмивка на красивото лице.
— Добре ли си поспа?
— Не съм спал.
— Хъркаше като локомотив.
— Къде е Фрит?
— Отиде си. Върнахме се с двуколката и двамата с Луиз си отидоха вкъщи да обядват. Фрит каза да не те тревожа.
— Сега знам какво му е — каза докторът. — Имал си е мечта и тя се е осъществила. А идеалната красота е в непостижимото. Боговете се смеят, когато хората се доберат до това, което са искали.
— Не разбирам за какво говориш — каза Фред. — Още си сънен.
— Да пием по чаша бира. Това поне няма да е илюзия.
XXIV
Около десет часа вечерта докторът и капитан Никълз играеха пикет във всекидневната на хотела. Принудиха се да влязат вътре поради летящите мравки, които се привличаха от лампата на верандата. Влезе Ерик Кристесен.