Очите на д-р Сондърз проблеснаха.
— Как ти е храносмилането тази вечер, капитане?
— Да кажа, че съм съвсем добре, ще излъжа. Не твърдя, че ме боли, забележи, а само че не съм съвсем добре.
— Доста време трябва. Не бива да очакваме, че ще можеш да смелиш фунт олово след седмица лечение.
— Не искам да смилам фунт олово, док, дори за миг не си го представям. Забележи, не се оплаквам. Не казвам, че не си ми помогнал. Помогна ми. Но още далеч не съм се оправил.
— Казах ти, трябва да си извадиш зъбите. И без това не ти служат, а бог ми е свидетел — не те разкрасяват особено.
— Ще ги извадя. Давам ти честната си дума. Веднага щом приключа пътуването. Не виждам защо да не прескочим до Сингапур. Положително ще има някой добър американски зъболекар. Хлапето сега иска да ходим в Батавия.
— Така ли?
— Да. Получил е телеграма тази сутрин. Нямам представа за какво става дума, но иска да поостанем тука, а после да отидем до Батавия.
— Откъде знаеш, че е получил телеграма?
— Намерих я в джоба на панталоните му. Сложи чист костюм, за да слезе на брега, и панталоните му останаха да се въргалят на кораба. Мръсен нехранимайко. Личи си, че не е моряк. Морякът винаги е спретнат. Няма друг избор. Думичка не разбрах. За телеграмата говоря. Беше с шифър.
— Предполагам не си забелязал, че е адресирана до мене?
— До тебе? Не, не забелязах.
— Виж я пак. Просто я дадох на Фред да я дешифрира.
Докторът реши, че е крайно забавно да отклони капитан Никълз от вярната следа.
— Тогава от къде на къде му хрумна да промени курса? Винаги гледаше да сме далече от шумни места. Естествено, мислех, че е заради ченгетата. Както и да е. Или ще стигнем до Сингапур, или ще потопя тази ръждясала черупка по пътя за там.
Капитан Никълз внушително наведе тялото си напред и с дълбоко вълнение погледна доктора в очите.
— Чудя се дали разбираш какво е човек десет години да не е слагал в уста бифтек или пудинг с дробчета. Да вземем момичетата. Ако пожелаеш, можеш да имаш всички момичета в света. Не бих се поколебал да сменя, която и да е от тях за пудинг с бъбречета, напоен в гъст сос и топка разбита сметана отгоре. Така си представям аз рая, а ти можеш да сложиш златните арфи, които се въртят в ума ти там, където маймуните слагат орехите.
XXV
Ерик вървеше надолу по плажа целенасочено с отмерената стъпка на човек, който сякаш е тръгнал да провери колко е дълга обиколката на земята — така както измерват дължината на подаването при крикета. Беше спокоен. Изхвърли от мислите си безсрамния намек на шкипера, от който чувствуваше неприятен вкус в устата. Плю, като че ли беше пил горчиво лекарство, от което му се повдигаше. Тъй като не му липсваше чувство за хумор, засмя се тихо, като си спомни колко абсурдно беше предположението. Фред беше още момче. Ерик не си представяше, че някоя жена би си задържала погледа на него; пък и познаваше Луиз прекалено добре, за да допусне дори за миг, че тя изобщо би помислила за него.
Плажът беше безлюден. Хората вече спяха. Той тръгна по кея и като наближи „Фентън“, извика. Шхуната беше закотвена на стотина ярда от брега. Светлината от нея като немигащо око падаше върху гладката водна повърхност. Извика отново. Не му отговориха. Някъде под него се чу приглушен, сънен глас. Беше чернокожият, който чакаше в лодката на капитан Никълз. Ерик слезе по стъпалата и видя, че тя е вързана за последната греда на парапета. Човекът беше полузаспал. Прозина се шумно и се разкърши.
— Тази лодка от „Фентън“ ли е?
— Аха. Какво искаш?
Чернокожият си беше помислил, че това е шкиперът или Фред, но като разбра грешката си, ядоса се и загледа подозрително.
— Закарай ме до кораба. Искам да видя Фред Блейк.
— Няма го там.
— Сигурен ли си?
— Освен да е плувал на връщане.
— Хубаво. Лека нощ.
Човекът изръмжа недоволно и отново се намести да спи. Ерик тръгна обратно по потъналия в тишина път. Реши, че Фред е отишъл до плантацията, а Фрит се е разприказвал и го е задържал. Усмихна се, като си помисли колко непонятни ще бъдат на момчето мистичните изказвания на англичанина. Фрит го биваше за това. Ерик харесваше Фред. Зад претенциозните разговори, изпълнени със светска мъдрост, зад приказките за надбягвания и крикет, за танци и боричкане, човек не можеше да не усети един приятен и най-обикновен характер. А и самият Ерик отчасти съзнаваше, че младежът е добре настроен към него. Боготвореше го като герой. В това нямаше кой знае каква беда. Временно чувство. Хлапето беше почтено. Ако му се отдадеше случай, от него можеше да излезе нещо. На Ерик му беше приятно да разговарят, макар че темите на разговорите явно бяха чужди на Фред, но човек усещаше, че дори тогава правеше опити да ги проумее. Възможно беше, ако хвърлиш семе на тази благодатна почва, да поникне прекрасно растение. Ерик крачеше все по-нататък, с надеждата да срещне Фред; щяха да се приберат заедно, можеше да го заведе до къщата, да си направят угощение със сирене, бисквити и бира. Не му се спеше. Хората, с които можеше да си поговори на острова, не бяха много; с Фрит и стария Сван беше най-вече слушател. Нощта беше хубаво време за сериозни разговори. „Говорехме, докато уморено слънцето се спускаше надолу по небето“71 — каза на глас той.