Ерик не споделяше личните си работи, но реши да каже на Фред за годежа си с Луиз. Искаше му се да го уведоми. Тази вечер изпитваше силно желание да говори за момичето. Понякога любовта така го завладяваше, че ако не се довереше на някого, сърцето му можеше да се пръсне. Докторът беше стар и не го разбираше; на Фред би могъл да каже неща, които би се притеснявал да сподели с по-възрастен човек.
Плантацията беше на три мили, но той неусетно ги извървя, потънал в мисли. Когато стигна, се зачуди. Странно беше, че не срещна по пътя Фред. После му хрумна, че Фред може да е отишъл в хотела по времето, когато той беше на брега. Как можа да не се сети по-рано! Но какво да се прави. Така и така вече беше дошъл, можеше да поседне за малко. Ясно, че всички бяха заспали, нямаше да ги безпокои. Той често правеше това — отиваше до бунгалото, след като те си бяха легнали, сядаше отвън и потъваше в размисъл. В градината под верандата имаше стол, на който старият Сван понякога сядаше на хладина привечер. Беше пред стаята на Луиз и на Ерик му действуваше необикновено успокоително да седи тихо, да гледа прозореца и да си мисли, че тя кротко спи вътре под мрежата против комари. Прекрасната й пепеляворуса коса, разпиляна по възглавницата; легнала на една страна; младите й гърди, които се повдигат и спускат; дълбоко заспала. Чувството, което го изпълваше, когато си я представяше така, беше ангелски чисто. Понякога му ставаше малко мъчно, че тази невинна красота ще трябва да загине, че смъртта ще отнеме жизнеността на това нежно прекрасно тяло. Изпитваше ужас, че нещо толкова съвършено ще трябва да умре. Често седеше така чак докато в ароматния въздух се усетеше лек хлад, а шумоленето на гълъбовите крила му напомняше, че денят е започнал. Това бяха часове на покой, на пленително безгрижие. Веднъж видя как щорите леко се отварят и Луиз се показва навън. Може би горещината я беше притеснила, беше се стреснала в съня си и искаше да подиша чист въздух. Босите й крака прекосиха верандата, тя сложи ръце на парапета и се загледа в звездната нощ. Беше гола до кръста, увила саронг около бедрата си. Повдигна ръце и ги прекара през косата си, спусната по раменете. Тялото й се открояваше като излято от сребро на фона на тъмната къща. Не приличаше на същество от плът и кръв. Беше момиче-дух и Ерик, обхванат от мисълта за стари датски легенди, почти очакваше тя да се превърне в прекрасна бяла птица и да отлети към фантастичните земи на изгрева. Седеше неподвижно. Тъмнината го скриваше. Беше толкова тихо, че когато тя леко въздъхна, той чу въздишката й така ясно, сякаш я беше прегърнал и сърцето й биеше до неговото. Тя се обърна и се прибра в стаята си. Спусна щорите.
Ерик тръгна по черния път, който водеше към къщата, и седна на стола, обърнат към стаята на Луиз. Къщата беше тъмна. Обгръщаше я толкова плътна тишина, че човек би помислил живеещите вътре не за заспали, а за умрели. В тишината обаче нямаше нищо злокобно. Цареше изключително спокойствие, което вдъхваше сигурност. Изпълваше с доверие като докосването до гладка моминска кожа. Ерик въздъхна облекчено. Изпита тъга, но тъга, в която нямаше вече мъка по милата Катерин Фрит, която не беше вече между живите. Искаше винаги да запази спомена за добрините, които му беше направила, когато беше свенливо и неопитно момче, току-що дошло на острова. Боготвореше я. Тогава тя беше жена на четиридесет и пет години, но нито работата, нито ражданията на децата бяха навредили на мощната й фигура. Беше висока, пълногърда, с разкошна златиста коса, напета. Изглеждаше така, сякаш щеше да доживее стоте. Тя зае в неговото сърце мястото на майка му — храбра жена, жена с характер, която той беше оставил в една ферма в Дания, а в негово лице Катерин обичаше синовете, които беше родила преди години, отнети й от смъртта. Той обаче чувствуваше, че отношенията между тях бяха по-интимни, отколкото ако бяха майка и син. Никога не биха разговаряли толкова откровено. Той я обичаше, обожаваше я и беше много щастлив от мисълта, че тя също го обича. Още тогава сякаш нещо му говореше, че любовта, която може би щеше да изпитва в бъдеще към някое момиче, никога нямаше да бъде така кротка и успокояваща, като чистите чувства, които имаше към Катерин Фрит. Тя беше жена, която не четеше много книги, но притежаваше огромни знания, скрити дълбоко като в неразработена мина — натрупани, така да се каже, от безброй поколения чрез вечното в опита на расата, затова можеше да разговаря с начетени хора и да бъде на тяхното равнище. Беше от онези, които те карат да вярваш, че казваш чудесни неща; когато разговаряше с нея, мислите на човек течаха гладко. По природа беше практична и имаше точно чувство за хумор; бързо усещаше всичко нелепо и му се присмиваше, но добротата на сърцето й беше толкова голяма, че дори да ти се подиграваше, правеше го така внимателно, че още повече да я обикнеш. На Ерик му се струваше, че най-чудесната й черта беше нейната съвършена искреност, която сякаш се излъчваше от цялото й същество и носеше светлина в сърцата на всички, с които общуваше. Ерик изпита чувство на топла благодарност при мисълта, че животът й беше толкова щастлив, колкото тя заслужаваше. Бракът й с Джордж Фрит беше направо идилия. Когато той пристигнал на далечния красив остров, тя била от известно време вдовица. Първият й съпруг бил новозеландец, шкипер на шхуна, обслужваща търговията на острова и загинал в морето по време на урагана, който разорил баща й. Поради раняването в гърдите Сван не можел да се занимава с тежък физически труд и направо се съсипал от катастрофата, отнесла почти всичките му вложения. Двамата се преместили на плантацията, която той, с присъщия на скандинавците остър усет, пазил години наред като убежище в случай, че всичко пропадне. Тя била родила син от новозеландеца, но детето починало от дифтерия още като бебе. Никога не била срещала човек като Джордж Фрит. Никога не била чувала някой да говори като него. Той бил тридесет и шест годишен, с рошава щръкнала коса и с блуждаещ, романтичен поглед. Обикнала го. Сякаш нейният практицизъм и величествените й земни инстинкти намерили своето съответствие в това загадъчно безпризорно дете, което говорело с такова въодушевление за толкова възвишени неща. Обичала го с различна любов от любовта към грубия прост моряк, който й бил съпруг. Обичала го с всепоглъщаща нежност, с която искала да го защити и предпази. Чувствувала, че той стои безкрайно по-високо от нея. Изпитвала страхопочитание към големия му и жаден за знания ум. Нито за миг не преставала да вярва в добротата му и в гениалността му. Ерик си мислеше, че макар Фрит понякога да беше досаден, винаги ще бъде добре разположен към него, именно защото тя го беше обичала така предано, а той толкова много години я беше правил щастлива.