Катерин беше тази, която първа каза, че би искала Ерик да се ожени за Луиз. Тогава Луиз беше още дете.
— Тя никога няма да бъде толкова прекрасна, колкото си ти, мила Катерин — беше казал с усмивка той.
— Много по-прекрасна ще бъде. Сега още не си личи. Но аз зная това. Ще прилича на мене, но ще бъде много различна и ще бъде по-красива, отколкото аз изобщо съм била.
— Бих се оженил за нея само ако е съвсем като тебе. Не искам да се различава от тебе.
— Почакай, докато порасне. Тогава ще изпиташ голяма радост, че не е дебела и стара като мене.
Приятно му беше да си спомня този разговор. Тъмнината на къщата избледняваше и за миг той се сепна от мисълта, че се разсъмва, но после се огледа и видя, че младата луна плуваше над върховете на дърветата като празен варел, търкалян от прилива, а все още слабата й светлина падаше върху спящото бунгало. Ерик приятелски помаха на луната.
Когато тази силна, жизнена и яка жена по непонятни причини заболя от сърце и силните болезнени спазми на агонията й предсказаха, че с всеки изминат миг краят наближава, тя отново заговори с Ерик за желанието си. Бяха повикали Луиз от училището в Окленд, но момичето можеше да се върне само с някакъв обиколен рейс и щеше да бъде на острова след месец.
— Скоро ще навърши седемнадесет. Мисля, че на раменете си има умна глава, но е прекалено млада, за да се нагърби с всичко.
— Защо мислиш, че ще поиска да се омъжи за мене? — попита Ерик.
— Когато беше дете, тя те обожаваше. Вървеше подире ти като кученце.