XXVI
Един час по-късно, както лежеше в леглото си и се мъчеше да заспи, д-р Сондърз чу стъпки по коридора и леко почукване на вратата. Не отговори и тогава натиснаха дръжката. Вратата беше заключена.
— Кой е? — извика докторът.
Отговорът дойде още преди да изкаже въпроса си — чу се приглушен развълнуван глас.
— Докторе, аз съм, Фред. Трябва да говоря с тебе.
След като капитан Никълз си отиде на корабчето, докторът беше изпушил половин дузина лули, а в подобни случаи не обичаше да го безпокоят. Мисли — отчетливи като геометричните фигури в детско блокче: квадрати, овали, кръгове и триъгълници — плавно минаваха през главата му в безупречен ред. Удоволствието, което изпитваше от безплътния им вид, беше неделима част от безгрижната наслада на тялото му. Докторът повдигна мрежата против комари и затътрузи крака по непостлания под към вратата. Когато отвори, видя нощния пазач, наметнал през глава одеяло, за да се предпази от опасния нощен хлад, да държи фенер, а зад него — Фред Блейк.
— Нека вляза, докторе. Много е важно.
— Почакай да запаля лампата.
На светлината на фенера той откри кибрита и в стаята стана светло. Ах Кай, който спеше върху рогозка на верандата пред стаята, се събуди от шума, седна и затърка черните си като трънки очи. Фред даде пари на пазача и той си отиде.
— Лягай си, Ах Кай — каза докторът. — Няма защо да ставаш.
— Виж какво, веднага трябва да дойдеш в дома на Ерик — каза Фред. — Случи се нещастие.
— Какво има?
Докторът погледна Фред и видя, че е бял като платно. Целият трепереше.
— Ерик се застреля.
— Боже мой! Ти откъде знаеш?
— Идвам оттам. Той е мъртъв.
При първите думи на Фред докторът инстинктивно беше започнал да се приготвя — но сега спря.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Тогава какъв е смисълът да ходя там?
— Не може да го оставим така. Ела сам да видиш. Ох, боже, боже!
Гласът на Фред затрепери, сякаш щеше да разплаче:
— Може би ще помогнеш с нещо…
— Има ли някой там?
— Не. Самичък си лежи. Не мога да понеса това. За бога, ела!
— Какво е това на ръката ти?
Фред погледна ръката си. Беше изцапана с кръв. Инстинктивно посегна да я избърше в панталона.
— Чакай — извика докторът, като го улови за китката. — Ела да се измиеш.
Като го държеше с едната ръка за китката, а с другата носеше лампата, докторът го заведе до банята. Това беше малка тъмна стаичка с циментов под. В ъгъла имаше огромна вана. Къпещият се загребваше вода от ваната с малко метално канче и я изливаше отгоре си. Докторът напълни канчето, даде на Фред парче сапун и му каза да се измие.
— Дрехите ти изцапани ли са? — попита той и вдигна лампата, за да го огледа.
— Мисля, че не.
Докторът изля почервенялата от кръв вода и се върна в спалнята. Видът на кръвта беше сепнал Фред и той се опитваше да овладее обзелата го хистерия. Беше още по-блед и макар да стискаше ръце, доктор Сондърз видя, че те силно треперят.
— По-добре пий нещо. Ах Кай, дай на джентълмена малко уиски. Без вода.
Ах Кай стана и донесе чаша, в която наля от силното питие. Фред я обърна веднага. Докторът внимателно го наблюдаваше.
— Виж какво, моето момче, ние сме в чужда страна. Не бива да се тикаме в очите на холандските власти. Не мисля, че човек лесно може да се отърве от тях.
— Не можем да го оставим да лежи така в локва кръв.
— Нали е истина, че се е случило нещо в Сидни, което те е накарало да заминеш на бърза ръка? Тукашната полиция ще поиска да отговориш на много въпроси. Да не би да ти е все едно дали ще телеграфират в Сидни?
— Не ме е грижа. Всичко ми дотегна.
— Не бъди глупак. Ако е мъртъв, нито ти можеш да му помогнеш, нито аз. По-добре да стоим настрана. Най-добре за тебе е да се махнеш от острова колкото се може по-скоро. Видя ли те някой там?
— Къде?
— В къщата му — припряно каза докторът.
— Не. Стоях само минута. Веднага дотичах тука.
— А прислугата?
— Предполагам, че са спели. Живеят в задната част на къщата.