Д-р Сондърз не беше голям любител на книгите. Рядко отваряше роман. Заинтересуван от човешките характери, той обичаше да чете за странностите на човешката природа, затова беше чел и препрочитал Пепис8, „Джонсън“9 на Бозуел10, „Монтен“11 на Флорио12 и есетата на Хазлит13. Обичаше стари книги за пътешествия и с удоволствие поглъщаше описанията на Хаклут14 за страни, където никога не беше ходил. У дома си имаше доста голяма библиотека от книги за Китай, написани от първите мисионери. Не четеше нито за да се информира, нито за да обогати познанията си — в книгите търсеше повод за размисъл. Четеше с характерното за него иронично отношение и успяваше да намира в привидно скромните разкази за мисионерските преживявания такова количество смешки, което би учудило авторите. Беше кротък човек, обичаше да разговаря, но не се натрапваше на събеседника и се радваше на малките си остроумия, без да чувствува нужда да ги сподели с някого.
Сега държеше в ръка томче с пътешествията на Отец Хук, но четеше с раздвоено внимание. Мислите му бяха заети от двамата непознати, появили се на острова така неочаквано. Д-р Сондърз беше опознал толкова хиляди хора, докато живееше на Изток, че без усилие разбра що за човек е капитан Никълз. Капитанът беше негодник. По акцента личеше, че е англичанин, а щом като кръстосваше Китайските морета от толкова време, сигурно беше направил някаква поразия в Англия. На чертите му — зли и лукави — стоеше печатът на безчестието. Явно не беше преуспял много, щом като беше станал шкипер на този разнебитен платноход. Д-р Сондърз въздъхна при мисълта колко рядко мошеникът получава равностойна отплата за престъпните си деяния; ироничната въздишка замря в неподвижния въздух.
Ясно му беше, че по всяка вероятност капитан Никълз предпочиташе мръсната работа пред чистата. Изглеждаше му способен да се забърква и в най-лошото. Изпуснеше ли го човек от погледа си, вече не биваше да му се доверява. От него можеше да очакваш единствено да те измами. Каза, че познава Ким Чинг. По всяка вероятност рядко получаваше предложения за работа и сигурно с радост приемаше да го наемат китайци. Беше от онези хора, към които се обръщат, когато има да се прави нещо незаконно; не беше изключено по някое време да е бил шкипер на шхуна на Ким Чинг. Заключението, до което д-р Сондърз достигна, беше, че капитан Никълз доста му харесваше. Допадаше му доброжелателното държание на шкипера — то придаваше на мошеника приятна окраска, а диспепсията, от която страдаше, внасяше в положението забавна комична нотка. Хубаво беше, че вечерта отново щяха да се срещнат.
Д-р Сондърз проявяваше интерес към събратята си, който не беше нито твърде научен, нито твърде човечен. Използуваше възможността да се позабавлява. Разглеждаше хората безпристрастно и разгадаването на сложните личности му носеше същата наслада, която математикът получава от верния отговор. Не се възползуваше от нищо, което научаваше. Задоволството, което изпитваше, беше естетическо и ако опознаването и преценяването на хората създаваха у него чувство на голямо превъзходство, то той не съзнаваше това. За разлика от другите, имаше малко предразсъдъци. Чувството на неодобрение му беше чуждо. Много хора са погълнати от пороците, които упражняват и не проявяват достатъчно търпение спрямо онези, които са им безразлични; други, с по-неограничен ум, след като поразмислят, проявят търпимост — но търпимост по-често на теория, отколкото на практика; малко обаче са онези, понасящи без неодобрение поведение, различно от собственото им. Рядко човек се стъписва, като научи, че някой си е прелъстил чужда жена, може да остане невъзмутим ако разбере, че някой лъже на карти или е подправил чек (макар да не е толкова лесно, ако самият ти си жертвата); но често му е трудно да стане пръв приятел на човек, който говори некултурно или загребва сос с ножа си. Д-р Сондърз обаче не се вълнуваше от подобни чувства. Лошите обноски при хранене му правеха не повече впечатление от една гноясала рана. Доброто и злото за него бяха не по-значителни от хубавото и лошото време. Приемаше ги такива, каквито са. Съдеше, но не осъждаше. Присмиваше се.
С него човек лесно се разбираше. Допадаше на много хора. Но нямаше приятели. Беше приятен събеседник, но нито търсеше близост, нито я даваше. В света нямаше никой, към когото да не изпитваше безразличие. Беше самодоволен. Щастието му не зависеше от други хора, а от самия него. Беше егоист, но тъй като едновременно с това беше остроумен и не проявяваше външно интерес, това беше известно на малко хора и не им причиняваше неудобство. Тъй като не се стремеше към нищо, никога не стоеше на пътя на някого. Парите не бяха от голямо значение за него; никога не правеше въпрос дали пациентите му плащат. Мислеха го за филантроп. Тъй като времето, както и парите в брой бяха еднакво маловажни за него, беше му все едно. Интересно му беше да наблюдава как болестите се поддават на лечението и винаги намираше нещо забавно в човешката природа. Не правеше разлика между хора и пациенти. Всеки беше като нова страница в една безкрайна книга, а наличието на толкова много повторения само подсилваше интереса му. Любопитно му беше да вижда как всички тези хора — бели, жълти и черни — реагират на критичните ситуации в човешкото съществувание, но гледката никога не вълнуваше сърцето му, нито разстройваше нервите му. Смъртта, в крайна сметка, беше най-великото събитие в живата на всекиго, затова той винаги искаше да разбере начина, по който всеки се изправяше пред нея. С известно вълнение търсеше път към човешкото съзнание, като гледаше през уплашените, недоверчиви, помръкнали или примирени очи как душата за пръв път се сблъсква с откритието, че е приключила надбягването — но това вълнение се дължеше само на любопитство. Усещанията му оставаха незасегнати. Не чувствуваше нито тъга, нито жалост. Само малко се чудеше как нещо, толкова важно за едного, е така незначително за другиго. Въпреки това в отношението му имаше много съчувствие. Знаеше какво точно да каже, за да облекчи ужаса или болката на положението, и оставяше хората с укрепнал дух, утешени и окуражени. Играеше игра и получаваше удоволствие да я играе на висота. Притежаваше голяма вродена доброта — но доброта, породена от инстинкт, затова я раздаваше с безразличие: притичваше се да помогне на изпадналия в затруднение, но ако нямаше начин да го измъкне, не го беше грижа повече. Не обичаше да убива живи същества, не ловеше нито животни, нито риба. Поради схващането си, че всяко същество има право на живот, стигаше дотам, че предпочиташе да пропъди комара или мухата, вместо да ги размаже. Вероятно той просто беше човек на логиката. Не можеше да му се отрече, че водеше добър живот (ако приемем, че добротата не се заключава само в съгласие със собствени наклонности на чувствата) — тъй като беше изпълнен с милосърдие и с доброта и отдаваше всичките си сили, за да облекчава болката, но ако решим, че мотивите са водещи, той не заслужаваше похвала — защото действията му не бяха повлияни нито от любов, нито от жал, нито от милосърдие.
8
Самюъл Пепис (1633–1703) — англ. чиновник от Морското медомство, автор на знаменит дневник за всекиднемния живот на лондончани от времето на Реставрацията.
9
Биография на Самюел Джонсън(1709–1784) — англ. лексикограф, критик, поет, есеист. — Б.пр.
14
Ричард Хаклут (1551–1616) — първият сериозен английски географ, писател-мемоарист. — Б.пр.