— Не говори такива глупости.
— Какво да правя? Къде да ида? Тази нощ, като лежахме прегърнати с онова момиче, си мислех: „Защо да не се оженя за нея и да не заживея тука?“. Корабчето можеше да ми влезе в работа. Никълз щеше да се прибере с твоя параход. Можехте да вземете писмото ми от Батавия. Предполагам, пращат ми някакви пари. Майка сигурно е накарала стария да отдели нещо. Мислех си, че може да станем съдружници с Ерик.
— Това вече не може да стане, но би могъл да ожениш за Луиз.
— За нея? — извика Фред. — След всичко, което се случи? Не мога да я понасям. Надявам се никога вече да не я видя. Няма да й простя. Никога. Никога.
— Тогава какво се каниш да правиш?
— Един господ знае. Не мога да се върна у дома. Умрял съм, заровен съм в семейния гроб. Иска ми се отново да зърна Сидни. Улица Джордж, залива Менли. Сега си нямам никого на света. Мисля, че съм доста добър счетоводител. Мога да стана деловодител в някой склад. Не зная къде да отида. Като улично куче съм.
— На твое място първото, което щях да направя, е да отида на „Фентън“ и да се опитам да поспя. Съвсем си съсипан. На сутринта мислите ти ще бъдат по-ясни.
— Не мога да се върна на корабчето. Ненавиждам го. Ако знаеш колко често съм се събуждал, облян в студена пот, със сърцебиене, понеже сънувам, че отварят вратата на килията ми и ме водят към въжето! А сега и Ерик — лежи сам, половината му глава е отнесена. За бога, как да спя?
— Е добре. Свий се на оня стол. Аз си лягам.
— Благодаря. Ще преча ли, ако пуша?
— Ще ти дам нещо за сън. Няма смисъл да стоиш буден.
Докторът извади спринцовката и му сложи морфин. После угаси лампата и се пъхна под мрежата.
XXVII
Доктор Сондърз се събуди, когато китаецът влезе с чаша чай. Ах Кай дръпна завесите, вдигна жалузите и пусна в стаята деня. Прозорецът гледаше към градината — запустяла и буренясала: с палми, с банани, чиито плоски листа все още пазеха тъмния блясък на нощта, с неугледния, но прекрасен на вкус касис. Светлината се процеждаше през хладната зеленина. Докторът запали цигара. Фред, легнал на шезлонга, все още спеше и неоформеното му момчешко лице изглеждаше спокойно и така невинно, че с присъщия си жлъчен хумор докторът реши, че то е почти красиво.
— Да го събудя ли? — попита Ах Кай.
— Не още.
Докато спеше, Фред щеше да бъде щастлив. Щеше да се събуди за мъка. Странно момче. Кой би помислил, че може да е толкова податливо на доброта? Защото, макар че не го съзнаваше, макар че описваше чувствата си неумело, с глупави думи, нямаше съмнение, че това, което го беше изкарало от релси по отношение на датчанина, който беше породил в него смущаващото го чувство на възхищение и го беше накарал да разбере, че съществуват и хора от друг тип, беше откритата естествена доброта, която датчанинът излъчваше като ярка и постоянна светлина. Ерик можеше да бъде възприеман като малко невероятен, човек можеше да се запита с известна неловкост дали възприема еднакво с ума и със сърцето, обаче в едно нямаше съмнение — той притежаваше по някаква прищявка на съдбата истинска вродена доброта. Това беше особеното в него. И несъмненото. То имаше и естетическа стойност затова обикновеното момче, безчувствено към красотата в обичайните й форми, се беше развълнувало до екстаз, както мистикът може да се развълнува от внезапното завладяващо чувство на съединяване с едно божество. Странен характер имаше Ерик.
— Но при все това свърши зле — каза си докторът и с мрачна усмивка стана от леглото.
Отиде до огледалото и се загледа изпитателно. Видя посивялата си коса, разрошена от съня, наболата бяла брада, пораснала след като се беше обръснал вчера. Разтегна устата си в гримаса и заразглежда дългите си жълти зъби. Под очите му имаше големи торбички. Страните му бяха неприятно алени на цвят. Обзе го отвращение. Почуди се защо от всички същества единствено Човекът с възрастта така грозно се деформира. Обзе го жал, като помисли, че Ах Кай, красив като статуетка от слонова кост, ще се превърне в дребничък, изпит, съсухрен китаец, че Фред Блейк — толкова строен, висок и широкоплещест, ще бъде някакъв плешив старец със зачервено лице и коремче.
Докторът се избръсна и се изкъпа. След това събуди Фред.
— Хайде, млади човече. Ах Кай сега ще ни приготви закуската.
Фред отвори очи — бодър, с жаждата на младостта да приветствува новия ден, но като се огледа, спомни си къде е, както и всичко останало. Моментално лицето му посърна.
— О, я скачай! — каза нетърпеливо докторът. — Иди да се измиеш.