Четиримата британци си тръгнаха заедно. Стигнаха на пристанището.
— Джентълмени, ако дойдете на борда на „Фентън“ — каза шкиперът, — ще отворя бутилка портвайн. Сутринта го видях в магазина, а винаги съм смятал, че бутилка портвайн е най-необходимото след погребение. Искам да кажа, не е като бирата и уискито. Портвайнът е за сериозни работи.
— Никога не си го бях мислил — каза Фрит, — но те разбирам.
— Аз няма да дойда — каза Фред. — Нямам настроение. Мога ли да те придружа, докторе.
— Както искаш.
— Всички сме без настроение — каза капитан Никълз. — За това предложих бутилката портвайн. Макар че тя няма да ни оправи настроението. По никой начин. Най-много още повече да го влоши — поне това мога да кажа от опит, обаче това не значи, че няма да ни бъде приятно да я изпием; ако ме послушате, все ще има полза, няма да я похабим.
— Върви по дяволите — каза Фред.
— Ела, Фрит. Ако си човека, за когото те мисля, двамата ще успеем да изпием бутилката, без да се насилваме.
— Живеем в изродили се времена — каза Фрит. — Не се намират двама-трима готови да изпият една бутилка — тези хора измряха като додо75.
— Като австралийската птица — потвърди капитан Никълз.
— Ако двама възрастни мъже не могат да изпият заедно бутилка портвайн, страх ме е за съдбата на човешката раса. Вавилон падна, падна Вавилон76!
— Точно така — отговори капитан Никълз.
Слязоха в лодката и един чернокож ги закара до „Фентън“. Докторът и Фред бавно потеглиха. Стигнаха до хотела и влязоха.
— Нека отидем в стаята ти — каза Фред.
Докторът наля две чаши с уиски и сода и даде едната на Фред.
— Призори отплаваме — каза момчето.
— Така ли? Видя ли Луиз?
— Не.
— Няма ли да я видиш?
— Не.
Д-р Сондърз сви рамене. Не го засягаше. Известно време пиха и пушиха мълчаливо.
— Толкова много вече ти казах — обади се накрая момчето. — Най-добре да ти кажа и останалото.
— Не съм любопитен.
— Отдавна ме мъчеше да го разкажа на някого. Понякога едва се удържах да не кажа на Никълз. Слава богу, че не съм чак такъв глупак. Голяма възможност за изнудване щях да му дам.
— Не бих го избрал за човек, на когото да доверявам тайни.
Фред се засмя подигравателно.
— Всъщност вината не беше моя. Проклет късмет. Отвратително е, че целият живот на човека може да пропадне от една случайност. Толкова несправедливо. Моите хора имат много добро положение. Работех в една от най-добрите фирми в Сидни. Впоследствие старецът щеше да купи дялове там и да стана съдружник. Много е влиятелен и можеше да завърти бизнеса в моя полза. Щях да натрупам доста пари, рано или късно щях да се оженя и да се установя там. Предполагам, щях да започна с политика като баща ми. Не всеки има възможностите, които аз имах. А сега виж докъде съм стигнал. Без дом, без име, без планове, с двеста лири в джоба и ония пари, дето са ми изпратили в Батавия. Без пукнат приятел в света.
— Млад си. Получил си известно образование. Хубав си.
— Точно затова ме напушва смях. Ако бях кривоглед, или гърбав, всичко щеше да бъде наред. Сега щях да си бъда в Сидни. Ти например далече не си красавец, докторе.
— Фактът ми е известен и съм се примирил с това.
— Примирил си се! Бъди благодарен на щастливата си звезда за всеки ден живот.
Д-р Сондърз се усмихна.
— Нямам намерение да стигам до там.
Но глупавото момче говореше с отчаяна решителност.
— Не искам да мислиш, че съм самонадеян. Господ ми е свидетел, че няма за какво да бъда. Обаче, разбираш ли, винаги съм можел да сваля, което си искам момиче. Горе-долу още от хлапе. Изглеждаше ми забавно. В крайна сметка, човек веднъж е млад. Не виждам защо да не извлека всичката възможна полза. Укоряваш ли ме за това?
— Не. Единствените, които биха те укорили, са хората, които никога не са имали твоите възможности.
— Никога не си правех труд специално. Обаче, когато те на практика си го търсеха — нямаше как, само глупак ще се откаже да вземе това, което му тикат в ръцете. Напушваше ме смях, когато ги гледах как тръпнат от вълнение, и се правех, че не ги забелязвам. Вбесявах ги. Нали знаеш — момичетата са странни, нищо не ги влудява толкова, колкото момче, което не им обръща внимание. Разбира се, гледах това никога да не ми пречи на работата — в никакъв случай не съм глупак; исках да напредвам.