— Единствено дете си, нали?
— Не. Имам и брат. Той се занимава с бизнес при бащата. Женен е. Имам и омъжена сестра.
Та така. Една събота миналата година някакъв човек си доведе жената на гости вкъщи. Името му беше Хадзън. Беше католик и имаше голямо влияние сред ирландците и италианците. Бащата казваше, че от него зависи накъде ще тръгнат работите, и поръча на майка ми да им обърне внимание. Дойдоха за вечеря; беше и премиерът с жена си. Майка ги гости с толкова храна, колкото стигаше за цял полк. След вечерята бащата заведе мъжете в бърлогата си да говорят по работите си, а другите излязоха в градината. Исках да отида за риба, но бащата каза да остана и да бъда любезен с гостите. Майка и мисис Дарнис са съученички.
— Коя е мисис Дарнис?
— Мистър Дарнис е премиерът. Най-важният човек в Австралия.
— Извинявай. Не знаех.
— Двете винаги имаха за какво да си говорят. Опитаха се да бъдат мили с мисис Хадзън, но разбрах, че не им допадаше особено. Тя се мъчеше с всички сили да им хареса, от всичко се възхищаваше, мазнеше им се, но колкото повече се стараеше, толкова по-малко им харесваше. Накрая майка ме попита не бих ли желал да й покажа градината. Тръгнахме и първото, което тя ми каза, беше: „За бога, дай една цигара.“ Когато й запалих цигарата, тя ме изгледа и добави: „Ти си много хубаво момче“. „Наистина ли?“ — казах аз.
„Предполагам, че не го чуваш за пръв път“ — каза тя. „Само от майка — казах аз, — а все си мисля, че тя преувеличава…“ Попита ме обичам ли да танцувам отговорих — „да“, тогава каза, че на другия ден ще ходи на чай в „Австралия“ и ако желая, можем да отидем на танци, след като свърша работа. Идеята не ми хареса, затова й отговорих, че не мога; тогава тя каза: „Какво ще кажеш за вторник или сряда?“ Не можех й кажа, че и двата дни съм зает, затова казах, че във вторник мога. Когато гостите си отидоха, разправих на татко и на майка. Майка не изрази възторг, но татко държеше да отида. Каза, че ще му объркаме сметките, ако стоим настрана. „Не ми харесва начинът, по който тя го гледаше“ — каза майка; обаче татко й каза да не се държи глупаво. „Та тя е на възраст да му бъде майка“ — каза той. „Колко годишна е?“ — попита майка. Той каза: „Вече е забравила кога е бил четиридесетия й рожден ден.“
Мисис Хадзън не беше нищо особено. Висока, с удължено изпито лице и хлътнали страни, кожата й беше кафява; навсякъде еднаква на цвят — доста приличаше на пергамент, нали си представяш; никога не полагаше грижи за прическата си — имаше вид като че всеки момент ще да се разроши, а над ухото или над челото й винаги висеше кичур коса. Аз обичам жените да са с подредена коса, нали така? На цвят косата й беше черна, малко като на циганка; имаше огромни черни очи. Всъщност те правеха лицето й хубаво. Не приличаше на англичанка, изглеждаше чужденка — унгарка или нещо подобно. Не виждах в нея нищо привлекателно.
Във вторник отидох. Тя танцуваше отлично — това не може да й се отрече. Разбирам от танцуване. Достави ми повече удоволствие, отколкото бях предполагал. Разказа ми много работи за себе си. Добре щях да се забавлявам, ако там не бяха някои мои приятели — знаех, че ще ме спукат от закачки, дето цял следобед съм танцувал с такава стара мърша. С танцуване можеш да кажеш и това и онова. Не след дълго разбрах накъде бие мисис Хадзън. Напуши ме смях. Бедната изпосталяла крава, мислех си аз, ако това й носи удоволствие — моля! Покани ме да отидем на кино една вечер, когато мъжът й имаше събрание. Казах „може“ и си уговорихме среща. По време на филма държах ръката й. Реших, че ще й бъде приятно. Нищо не губех от това. След киното тя предложи да се поразходим. Вече се държахме доста приятелски — тя се интересуваше от работата ми, искаше да й разказвам за къщи. Говорехме за надбягвания — казах й, че повече от всичко на света искам да участвувам в някое голямо състезание. На тъмно тя не изглеждаше толкова зле и я целунах. Свърши с това, че я заведох на едно място и се поборичкахме. Направих го най-вече от любезност. Мислех, че с това ще свърши. Нищо подобно. Тя подлудя по мене. Каза, че се влюбила още щом ме видяла. Не искам да крия, че отначало се почувствувах поласкан. Имаше нещо в нея. Тези големи, бляскави очи — понякога ме караха да се чувствувам толкова странно; този цигански поглед — как да кажа — беше толкова необичаен, сякаш отнасяше човек надалече и не ти се вярваше, че си в добрия стар Сидни; все едно, че живееш сред нихилисти или велики князе — нещо такова. Боже мой, беше неудържима. Мислех си, че зная доста за тия неща, но когато тя пое работата в свои ръце, оказа се, че нищо не съм знаел. Не съм придирчив, но понякога почти ме отвращаваше. А тя направо се гордееше със себе си. Казваше, че след като някой мъж я е обичал, другите жени му приличат на студен овнешки котлет.