В известен смисъл ми харесваше — признавам, — обаче не ми беше леко. Жена, която е съвсем безсрамна, отблъсква. Пък и не се задоволяваше с малко. Искаше да се виждаме всеки ден, обаждаше се по телефона в работата, вкъщи. Молих я да бъде предпазлива — в края на краищата трябваше да мисли и за съпруга си; трябваше да се пазим и от родителите ми — бащата щеше да ме изпрати да стоя една година на някоя овцевъдна ферма при най-малкото подозрение, че нещо не е в ред. Тя обаче казваше, че й е все едно. Че ако ме пратят в овцевъдна ферма, ще дойде с мене. Изглежда не й пукаше на какви рискове се излага; ако не бях аз да внимавам, целият Сидни щеше да разбере. Звънеше на майка и питаше дали не бих могъл да отида на вечеря в къщата й, тъй като търсели четвърти за бридж, а като отидех, любеше ме под носа на съпруга си. Като разбра, че ме е страх, скъса се да се смее. Това я възбуждаше. Пат Хадзън се отнасяше с мене като с момче; никога не ми обръщаше особено внимание, смяташе се за много добър в бриджа и все за това ми говореше. Държеше се малко грубиянски и направо се наливаше, обаче далеч не беше глупав. Имаше амбиции, затова се радваше да ме вижда у тях, понеже бях „на татко момчето“. Готов беше да влезе в играта на бащата, стига да измъкне нещо съществено и за себе си.
Всичко това доста ми писна. Не разполагах със себе си. Отгоре на това тя беше дяволски ревнива. Ако отидехме някъде и аз погледнех някое момиче, все питаше: „Коя е тая? Защо я гледаш така? Спал ли си нея?“. Ако кажех, че виждам момичето за пръв път, ме наричаше мръсен лъжец. Реших да поохлабя връзката. Не исках да я зарежа изведнъж, да не би да забие ножа в гърба ми. Въртеше Хадзън около малкия си пръст и знаех, че бащата съвсем няма да се радва, ако той му направи мръсно на изборите. Когато ме караше да излизам с нея, започнах да разправям, че съм зает в работата или че трябва да си седя вкъщи. Казах й, че майка подозира нещо и трябва да внимава. Обаче тя подушваше всичко. Не ми вярваше на ни една дума. Правеше ми ужасни сцени. Да си кажа право, започнах да се плаша. Не бях срещал такава жена. Повечето момичета, с които се закачах, си знаеха, че всичко е на шега, както си знаех и аз — нещата свършваха естествено, без суетня и притеснение. Човек би си помислил, че след като усети досадата ми, гордостта щеше да й пречи да се влачи с мене. Обаче не. Напротив. Знаеш ли, тя например ми предлагаше да избягаме в Америка или другаде и да се оженим. Сякаш никога не й беше минавало през ума, че е с двадесет години по-стара от мене. Искам да кажа, звучеше направо смешно. Трябваше да се преструвам, че и дума не може да става за това — заради изборите и защото нямаше да има от какво да живеем. Обаче на нея направо й липсваше здрав разум. Каза, че не я е грижа за изборите, че всеки може да си изкара хляба в Америка, че е била някога актриса и пак може да получи роля. Сякаш се мислеше за момиче. Питаше ме дали бих се оженил за нея, ако не беше съпругът й — трябваше да отговоря с „да“. Сцените, които ми правеше, така ме бяха изнервили, че бях готов да се съглася с всичко. Не можеш да си представиш на какво заприлича животът ми заради нея. Мечтаех очите ми никога да не я бяха виждали. Така се притесних, че не знаех какво да правя. Без малко да кажа на майка си, обаче знаех, че ужасно ще се разстрои. А мисис Хадзън не ме оставяше минутка на спокойствие. Веднъж дойде в службата ми. Наложи се да бъда любезен с нея и да се преструвам, че съм се зарадвал, защото знаех, че е способна да ми направи сцена пред всички; след това обаче й казах, че ако пак дойде някога, няма да имаме вече нищо общо. Тогава започна да ме причаква на улицата. Идеше ми да й извия врата. Бащата се прибираше вкъщи с кола, затова отивах пеша до службата му след работа, а тя настояваше да ме придружава. Накрая нещата стигнаха до там, че вече не можех да ги понасям; не ме беше грижа какво ще стане. Казах й, че ми се повдига от всичко, че ми е омръзнало и че е време да скъсаме.
Твърдо бях решил да й го кажа и го направих. Боже мой, какъв ужас настана! Бях у тях, те имаха малка паянтова къщичка на едни скали над пристанището — доста отдалечено място; измъкнах се нарочно от работа в средата на следобеда. Тя пищя и плака. Каза, че ме обича, че не може да живее без мене и не знам си още какво. Каза, че ще прави всичко, което поискам, че в бъдеще няма да ме притеснява, че ще се промени. Обеща ми какво ли не. Бог знае какво само не каза. После изпадна в ярост: проклина ме, руга ме, нарече ме с всяка обидна дума, която бях чувал. Спусна се да ме бие и аз трябваше да й хвана ръцете, за да не ми издере очите. Беше направо полудяла. После каза, че ще се самоубие, и се опита да избяга навън. Мислех, че може да се хвърли от скалите, затова я задържах с всички сили. Тя риташе и ме удряше. После падна на колене, опитваше се да ми целува ръцете, а когато я блъснах настрани, легна на пода и започна да ридае безутешно. Използувах тази възможност и се измъкнах.