— Не горе — каза тя. — Там е голяма бъркотия.
Поведе ме към канапето. Беше тип „Честърфилд“ с мека тапицерия, с много място да се разположи човек удобно.
— Обичам те, обичам те — повтаряше тя.
Внезапно вратата се отвори. Скочих на крака. Беше Хадзън. В първия миг той беше не по-малко изненадан от мене. После започна да ми вика — не разбрах какво крещеше — и се приближи. Замахна с юмрук, но аз отклоних удара; доста съм подвижен и съм се занимавал малко с бокс; после направо се хвърли отгоре ми. Вкопчихме се един в друг. Той беше огромен, як мъж, по-едър от мене, но и аз съм силен. Опитваше се да ме повали, обаче аз нямах намерение да му се дам. Борихме се из цялата стая. Когато успяваше, той ме удряше и аз му отговарях със същото. Веднъж му се изплъзнах, но той се втурна към мене като бик и аз се спънах. Обърнали бяхме масите и столовете. Страшен бой беше. Отново се опитах да му се измъкна, но не успях. Искаше да ми подложи крак. Не след дълго се уверих, че е по-силен от мене. Аз обаче бях по-поврътлив. Той беше облечен с палто, а аз бях по долни дрехи. После той ме събори на земята — не зная дали се подхлъзнах или той ме свали, но започнахме да се търкаляме по пода като луди. Затисна ме под себе си и започна да ми удря лицето — не можех нищо да направя, само се опитвах да го запазя с ръце. Внезапно помислих, че ще ме убие. Боже, колко се уплаших. С някакво нечовешко усилие се отскубнах, обаче той ме натисна мълниеносно. Почувствувах, че губя сили — беше натиснал с коляно гръкляна ми и започнах да се задушавам. Помъчих се да извикам, обаче нищо не излезе. Измъкнах дясната си ръка и внезапно усетих, че стискам в нея револвер. Кълна се, не знаех какво върша — всичко стана за миг: извъртях ръка и стрелях. Той извика и продължи да ме удря. Стрелях отново. Той нададе страшен вой и се изтъркаля на пода. Измъкнах се изпод него и скочих на крака. Треперех като лист.
Фред се облегна в креслото и затвори очи — д-р Сондърз помисли, че му прилошава. Беше бял като платно, на челото му имаше едри капки пот. Пое дълбоко въздух.
— Бях замаян. Видях, че Флори коленичи и колкото и да не ти се вярва, забелязах, че се пази да не се изцапа с кръв. Провери му пулса и му склопи очите. Стана.
— Мисля, че всичко е наред — каза тя. — Той е мъртъв.
И ме погледна някак странно.
— Нямаше да е много хубаво да ни се наложи да го довършваме.
Бях парализиран от ужас. Предполагам, че не съм бил с всичкия си, иначе нямаше да изтърся следната глупост. Казах:
— Мислех, че е в Нюкасъл.
— Не замина — каза тя. — Някой му се обадил по телефона да отложи пътуването.
— По телефона ли? — казах аз. Нещо не ми беше ясно за какво говори. — Кой се е обадил по телефона?
А тя едва се удържа да не се изсмее.
— Аз се обадих — каза тя.
— Защо? — казах аз. И изведнъж разбрах всичко. — Искаш да кажеш, че си го направила нарочно?
— Не бъди глупак — каза тя. — Сега от тебе се иска да запазиш самообладание. Иди си у дома и вечеряй кротко с родителите си. А аз ще отида на кино, както вече ти казах.
— Ти си луда — казах аз.
— Не съм — каза тя. — Зная какво върша. Нищо няма да ти се случи, ако ме послушаш. Дръж се така, сякаш всичко е наред, другото ще уредя аз. Не забравяй, че ако те хванат, ще те обесят.
Мисля, че едва не загубих съзнание, когато тя каза това, а тя се смееше. Боже мой, само каква хладнокръвна жена беше!
— Няма от какво да се страхуваш — каза тя. — Няма да позволя косъм да падне от главата ти. Ти си моя собственост, а аз зная как да се грижа за това, което ми принадлежи. Обичам те, желая те; когато всичко свърши и се забрави, ще се оженим. Ама че си бил глупак да помислиш, че ще те оставя така лесно.
Кълна ти се — усетих как кръвта замръзва в жилите ми. Бях в клопка, от която нямаше измъкване. Бях я зяпнал и не знаех какво да кажа. Никога няма да забравя израза на лицето й. Изведнъж тя се втренчи във фланелката ми. Бях само по нея и по гащи.
— Я се погледни — каза тя.
Погледнах се и видях, че от едната страна дрехата беше напоена с кръв. Понечих да пипна мястото — не зная защо — обаче тя ми хвана ръката.
— Остави — каза тя. — Почакай малко.
Взе парче вестник и започна да бърше кръвта.
— Наведи глава — каза тя. — Така кръвта ще спре.
Наведох глава, а тя ме съблече.
— Имаш ли кръв някъде другаде? — попита тя. — Голям късмет, че не беше обут с панталони.
По гащите ми нямаше кръв. Облякох се колкото се може по-бързо. Тя взе фланелката.