VI
Д-р Сондър седна да яде и когато свърши, влезе в спалнята и се хвърли на леглото. Беше обаче много горещо и не можа да заспи. Чудеше се какво свързва капитан Никълз с Фред Блейк. Като оставим настрана мръсния му комбинезон, младият човек не правеше впечатление на моряк; докторът не можеше да си обясни защо мисли така и по липса на по-добра причина реши, че не виждаше морето в очите му. Не му стана ясно що за човек е. Говореше с акцент, подобен на австралийския, но явно не беше грубиян и сигурно беше получил някакво образование — имаше съвсем прилични обноски. Може би семейството му се занимаваше с бизнес в Сидни и той беше отраснал в удобен дом сред почтени хора. Защо обаче обикаляше тези самотни морета на шхуна за бисери с мошеник като капитан Никълз, оставаше загадка. Разбира се, беше възможно да са съдружници, но какви курсове точно правеха още не беше ясно. Д-р Сондърз беше склонен да вярва, че работата им не е много чиста, но каквато и да беше, Фред Блейк нямаше да получи накрая лъвския пай.
Макар че д-р Сондърз се беше съблякъл гол, от него се стичаше пот. Между краката си беше сложил една „холандска жена“. Така наричат тук дългата възглавница, която използуват, за да им бъде по-хладно, и много хора дотолкова свикват, че дори при по-умерен климат не заспиват без такава възглавничка; на доктора обаче това му се виждаше странно и го притесняваше. Захвърли възглавничката и се претърколи по гръб. В градината около странноприемницата и в горичката с кокосови палми отсреща бръмчаха безброй насекоми и настойчивото им жужене, което изобщо не дразнеше свикналото ухо, пулсираше в неговата кръв с тътен, способен да съживи мъртъвци. Докторът изостави опитите да заспи, уви саронг около тялото си и отново излезе на верандата. И отвън беше все така топло и душно. Беше уморен. Чувствуваше безпокойство, но някак напук разумът му работеше и мислите пробягваха през мозъка му като впръсквания на повреден карбуратор. Опита се да се разхлади, като се изкъпе, но вместо да се освежи, почувствува се все така отпуснат, безжизнен и потиснат. На верандата не се издържаше и той отново се строполи върху леглото. Въздухът под мрежите против комари изглеждаше неподвижен. Не можеше да чете, не можеше да мисли, не можеше да почива. Времето, тежко като разтопено олово, течеше бавно.