— Ще я изгоря. Ще изгоря и вестника — каза тя. — Печката в кухнята гори. Днес ми е денят за пране.
Погледнах Хадзън. Наистина беше умрял. Само от вида му ми се повдигаше. На килима имаше голяма локва кръв.
— Готов ли си? — попита тя.
— Да — отговорих аз.
Тя излезе с мене в коридора и точно преди да затвори вратата, ме обгърна с ръце и ме целуна така, сякаш искаше жив да ме изяде.
— Любими мой — каза тя. — Любими, любими!
После отвори и аз се измъкнах навън. Беше тъмно като в рог.
Вървях като на сън. Обаче доста бързо. Да си кажа право, едва се удържах да не тичам. Бях нахлупил шапката си, бях вдигнал яката на палтото си, макар че едва ли съм срещнал хора, пък и не биха ме познали. Много заобикалях, както ми беше поръчала тя, и взех трамвая от доста далече — от Честър авеню. Когато се прибрах, тъкмо се канеха да вечерят. Винаги вечеряхме късно. Качих се да си измия ръцете. Погледнах се в огледалото и направо се изненадах — изглеждах така, както винаги. Обаче, когато седнах да вечерям и майка каза: „Уморен ли си, Фред? Много си бледен“, аз почервенях като рак. Не ядох много. За щастие не се наложи да разговаряме, никога не говорим много, когато нямаме гости. След вечерята бащата се зачете в някакви доклади, а майка разглеждаше вечерния вестник. Чувствувах се ужасно.
— Почакай — прекъсна го докторът. — Ти каза, че внезапно си усетил, че стискаш в ръката си револвер. Нещо не ми е ясно.
— Флори го сложи в ръката ми.
— Откъде го е имала?
— Откъде да знам? Или го е измъкнала от джоба на Пат, докато беше върху ми, или през цялото време е бил в нея. Аз стрелях при самозащита.
— Разказвай по-нататък.
— Изведнъж майка каза: „Какво ти е, Фред?“ Каза го така неочаквано и гласът й беше толкова нежен, че направо ме разтърси. Опитах се да се овладея, но не успях; избухнах в сълзи. „Ей, какво става?“ — попита бащата. Майка ме прегърна и ме залюля, като че бях бебе. Продължаваше да пита какво се е случило, но аз отначало не исках да кажа. На края нямаше как. Събрах сили. Казах им чистата истина. Майка ужасно се разстрои и започна да плаче, обаче бащата й каза да млъкне. Тя започна да ме укорява, но бащата отново я накара да престане. „Всичко това вече е без значение“ — каза той. Лицето му беше като буреносен облак. Ако имаше начин да каже една дума и земята да се разтвори и да ме погълне, щеше да го направи. Разказах им всичко. Бащата винаги казваше, че единственият шанс за престъпника е да бъде напълно откровен с адвоката си и че адвокатът в нищо не може да успее, ако не знае всеки отделен факт.
Свърших разказа си. Майка и аз се обърнахме към татко. През цялото време, докато говорех той ме гледаше, но сега беше навел очи. Личеше си, че напрегнато мисли. Знаеш ли, в известен смисъл той е необикновен човек. Винаги много се е интересувал от култура. Беше член на управителния съвет на Художествената галерия, член на комитета, организиращ симфоничните концерти, и кой знае на какво още. Държи се джентълменски и е доста кротък. Майка винаги казваше, че изглежда много представителен. Беше благ, дружелюбен и учтив. Човек би си помислил, че и на мравката прави път. Всъщност беше точно такъв, какъвто изглеждаше, обаче в него имаше още нещо. В края на краищата, нали притежаваше най-голямата адвокатска кантора в Сидни, хората му бяха съвсем ясни. Естествено, уважаваха го много, обаче всички знаеха, че с него шега не бива. И в политиката беше същият. Ръководеше партията, а старият Дарнис никога не предприемаше нещо, без да се посъветва с него. Ако пожелаеше, можеше да стане и премиер, обаче той беше доволен и от това, че е в правителството и може да организира задкулисните машинации.
— Не бива да кориш много момчето, Джон — каза майка. А бащата само махна нетърпеливо с ръка, сякаш изобщо не мислеше за мене. Тръпки полазиха по тялото ми. Най-накрая заговори:
— Много прилича да е някаква уговорка между двамата — каза той. Напоследък Хадзън ни създаваше доста трудности. Не бих се учудил, ако са се надявали на изнудване. А тя е водила двойна игра.
— Какво ще стане с Фред? — попита майка.
Бащата ме погледна. И представи си, изглеждаше благ като винаги, а гласът му звучеше все така приятно.
— Ако го хванат, ще увисне на въжето — каза той. Майка изпищя и бащата леко смръщи вежди. — О, не, няма да позволя да увисне — каза той. — Не бой се. Може да си го спести, като излезе сега от къщи и се застреля.
— Джим, нима искаш да ме убиеш? — каза майка.