— Това не бива да те дразни. Контрастът между професията на човека и действията му е едно от най-развлекателните представления, които предлага животът.
— Отстрани погледнато, човек може да се смее, обаче аз съм вътре — като кораб, загубил ориентира си. Какво значи всичко това? Защо сме тука? Къде отиваме? Какво можем да направим?
— Мило момче, нали не очакваш да ти отговоря? Още първобитният човек си е задавал тези въпроси, щом е усетил проблясък на интелигентност.
— А ти в какво вярваш?
— Наистина ли искаш да знаеш? В нищо не вярвам, освен в себе си и в собствения си опит. Светът се състои от мене, от мислите ми и от чувствата ми, всичко друго е илюзия. Светът е сън, в който аз създавам предметите, който се явяват пред очите ми. Всичко, което знам, всеки плод на опита ми е продукт на моя разум и не съществува извън него. Няма възможност, нито нужда да постулирам съществуващото извън мене. Сънят и действителността съвпадат. Животът е един свързан и непрекъснат сън, а когато престанем да сънуваме, светът — със своята красота, болка и мъка, с безкрайното си разнообразие, ще престане да съществува.
— Но това е невероятно — извика Фред.
— Няма причина, която да ме разколебае да вярвам в това — усмихна се докторът.
— Аз пък нямам желание да ме правят на глупак. Щом животът не отговаря на изискванията, които имам, не ми и трябва. За мене животът е една скучна и тъпа игра и не си струва човек да си губи времето в изчакване.
Очите на доктора проблеснаха, а грозното му лице се изкриви в усмивка.
— Мило момче, говориш празни приказки. Младост, младост! Още си гост в този свят. Постепенно, като човек на пустинен остров, ще се научиш да преживяваш без това, което не можеш да получиш, и ще започнеш да се възползуваш колкото се може повече от това, което намираш. Малко здрав разум, малко търпимост, малко чувство за хумор и ти ще откриеш, че се чувствуваш много удобно на тази планета.
— Като се откажа от всичко, което си струва. Като тебе. А аз искам животът да бъде справедлив. Да бъде открит и честен. Искам хората да са почтени и всичко да има добър край. Това не са кой знае какви изисквания, нали?
— Не зная. Животът не може да ти даде толкова много.
— Все едно ли ти е?
— Горе-долу.
— Доволен си да се въргаляш в канавката.
— Получавам известно удоволствие да наблюдавам палячовщините на другите хора там.
Фред сви сърдито рамене и въздъхна тежко.
— В нищо не вярваш. Никого не уважаваш. Очакваш хората да са злодеи. Ти си един инвалид, прикован към количката си, и мислиш, че е чиста глупост другите да искат да ходят или да тичат.
— Страхувам се, че не ме одобряваш особено — каза кротко докторът.
— Изгубил си сърцето си, надеждите си, вярата, уважението си. Какво за бога ти е останало?
— Смирението.
Младият човек скочи на крака.
— Смирението ли? Това е убежището на победения. Дръж си смирението за тебе. Аз нямам нужда от него. Нямам желание да приемам злото, грозното, несправедливото. Нямам желание да стоя настрани, докато наказват добрите, а лошите не плащат данъка си. Ако да се живее означава да се потъпкват добродетелите, да се осмива честността и да се измърсява красотата, по дяволите живота!
— Мило момче, трябва да приемаш живота такъв, какъвто е.
— Повръща ми се от живота такъв, какъвто е. Изпълва ме с ужас. Или ще бъде както аз искам, или изобщо няма да бъде.
Явна истерия. Момчето беше изнервено и разстроено. Съвсем естествено. Д-р Сондърз почти не се съмняваше, че след ден-два Фред ще проявява повече разум, затова въпросът му беше предназначен да провери това хрумване: