— Чел ли си някога, че смехът е единственият дар, с който боговете са удостоили човека, за разлика от зверовете?
— Какво искаш да кажеш? — попита умърлушено Фред.
— Стигнах до смирението с помощта на неизменно съпътствуващо ме чувство за ирония.
— Смей се тогава. До пръсване.
— Ще се смея, докато мога — отвърна докторът насмешливо, както винаги. — Боговете могат да ме унищожат, но аз оставам непобедим.
Явна истерия ли? Може би.
Разговорът щеше да продължи безкрайно дълго, ако не се почука на вратата.
— Кой по дяволите може да бъде? — извика Фред ядосано.
Беше едно момче, което знаеше малко английски. Обясни, че някакъв човек иска да види Фред, но не разбирали кой е. Фред сви рамене и се канеше да излезе, когато внезапно нещо му хрумна и запита:
— Мъж ли е, или жена?
Наложи се да повтори въпроса си по още два-три начина, преди момчето да го разбере. После, доволно усмихнато на собствената си съобразителност то каза, че посетителят е жена.
— Луиз — каза Фред и решително поклати глава. — Ти кажеш туан77 болен, не може дойде.
Момчето схвана смисъла и се оттегли.
— Най-добре иди да я видиш — каза докторът.
— Никога. Ерик струваше колкото десет като нея. За мене той беше всичко на света. Повръща ми се само като си помисля за това. Искам да се махна оттука. Да забравя. Как можа тя да потъпче това благородно сърце?
Д-р Сондърз повдигна вежди. Подобни изрази караха съчувствието му да охладнява.
— Може би е много нещастна — кротко подхвърли той.
— Мислех, че си циник. А ти просто си сантиментален.
— Чак сега ли го откри?
Вратата отначало се открехна, после широко се отвори и видяха Луиз да стои мълчаливо на прага. Не пристъпи към тях. Не каза нито дума. Гледаше Фред и на устните й играеше стеснителна, осъдителна усмивка. Личеше си, че е притеснена. Цялото й тяло изразяваше някаква плаха несигурност. Както и лицето й, то умоляваше. Фред я гледаше втренчено, без да се помръдне. Не я покани да влезе. Лицето му беше мрачно, а в очите му имаше студена и безжалостна омраза. Леката усмивка замръзна на устните й. Тя сякаш изохка, но не с уста, а с цяло тяло, като че остра болка прониза сърцето й. Остана така две-три минути. Двамата се гледаха, без да мигнат. Бяха втренчили поглед един в друг. После, много бавно и безшумно, както преди, тя хвана дръжката на вратата и я затвори. Двамата мъже отново бяха сами. Сцената се видя на доктора странна и неприятно драматична.
XXIX
„Фентън“ отплава призори. Параходът, с който д-р Сондърз щеше да замине за Бали, се очакваше по някое време следобед. Щеше да има престой, докато се натовари, затова към единадесет часа докторът нае един кабриолет и отиде до Свановата плантация. Реши, че ще бъде неучтиво, ако замине, без да си вземе довиждане.
Когато пристигна, завари стария човек да седи на стол в градината. На същия стол, на който беше седял Ерик Кристесен онази нощ, когато видял Фред да излиза от стаята на Луиз. Докторът го поздрави. Старецът не го позна, но незабавно му зададе няколко въпроса, без да обръща внимание на отговорите. Междувременно Луиз слезе по стълбите. Ръкуваха се. Не й личеше, че е преживяла дълбока емоционална криза — усмихваше се спокойно и победоносно, както и първия път, когато я видя — на връщане от езерото. Беше облечена в кафяв саронг от батик и късо национално елече. Светлорусата й коса беше оплетена и увита във висока прическа.
— Няма ли да влезете и да седнете? — попита го тя. — Татко работи. След малко ще дойде.
Докторът я последва и влязоха в голямата всекидневна. Жалузите бяха спуснати и омекотената светлина беше приятна. В стаята нямаше особени удобства, но вътре беше прохладно. Във вазата голям букет жълти кани пламтяха като изгряващо слънце и придаваха особена, екзотична атмосфера.
— Не сме казвали на дядо за Ерик. Той го обичаше — нали знаете, че и двамата бяха скандинавци. Побояхме се, че ще се разстрои. Но може би той е усетил — всичко става. Понякога седмици след като се е случило нещо, той казва някоя реплика, от която личи, че то отдавна му е било известно, макар да не сме му го казвали.
Тя имаше топъл, доста плътен глас и говореше спокойно — сякаш за неща, които са й безразлични.
— Странна е старостта. Един вид отчуждение. Старите хора изгубват толкова много, че едва ли могат да бъдат приемани за съвсем човешки същества. Понякога обаче ми се струва, че те придобиват ново чувство, чрез което научават неща, които ние никога няма да узнаем.