Выбрать главу

— Онази нощ вашият дядо беше доста весел. Дано на неговата възраст и аз да съм толкова жизнен.

— Беше развълнуван. Обича да говори с непознати. Но при такива случаи е като грамофон, който се навива. Просто — машина. В него обаче има и друго някакво животинче; плъх, пробиващ си път под земята, или катеричка, въртяща се в хралупата си — и това животинче вътре в него се занимава с неща, за което ние не подозираме. Чувствувам, че то съществува, но не проумявам какъв е смисълът му.

Докторът нямаше какво да каже на това. Минута-две ги обгръщаше тишина.

— Искате ли коктейл? — попита тя.

— Благодаря, не искам.

Седяха в кресла един срещу друг. Странната голяма стая с нищо не ги сближаваше, но сякаш беше затаила дъх в очакване.

— „Фентън“ отплава сутринта — каза докторът.

— Зная.

Той я погледна замислено и в отговор на това погледът й се спря на него, изпълнен със спокойствие.

— Предполагам, че смъртта на Кристесен е била голям удар за вас.

— Много бях привързана към него.

— Нощта, преди да умре, той ми говори доста за вас. Беше много влюбен. Каза, че ще се ожени за вас.

— Да, така беше.

И го стрелна с поглед:

— А защо тогава се самоуби?

— Видял е момчето да излиза от стаята ви.

Тя погледна надолу. И леко почервеня.

— Не е възможно.

— Фред ми каза. Когато прескочил през перилата на верандата, Ерик бил отдолу.

— Кой каза на Фред, че бях сгодена за Ерик?

— Аз.

— Така и си помислих, когато вчера следобед не пожела да се срещнем. А когато влязох и видях как ме гледа, разбрах, че е безнадеждно.

В изражението й нямаше отчаяние, а безпрекословно приемане на неизбежното. Човек би казал, че и от тона й личи как свива рамене.

— Значи не сте била влюбена в него?

Тя подпря лицето си с ръка, сякаш се оглеждаше в сърцето си.

— Много е сложно да отговоря — каза тя.

— Както и да е — не е моя работа.

— Нямам нищо против да ви кажа. Изобщо не ме интересува какво си мислите за мене.

— Права сте.

— Просто беше много хубав. Спомняте ли си следобеда, когато ви срещнах в плантацията? Не можех да сваля очи от него. А после — на вечерята и когато танцувахме двамата… Вие, предполагам, бихте го нарекли любов от пръв поглед.

— Не съм сигурен.

— Така ли?

От учудване погледът й бързо стана изпитателен, сякаш за пръв път обръщаше внимание на доктора.

— Знаех, че ме е харесал. Почувствувах нещо, което не бях чувствувала никога през живота си. Страшно го желаех. Обикновено спя като пребита. А тази нощ бях ужасно неспокойна. Татко искаше да ви донесе превода си и аз предложих да го закарам. Знаех, че той ще остане само един-два дни. Може би ако оставаше месец, нищо нямаше да се случи. Щях да си мисля, че има много време, и ако го виждах всеки ден в продължение на седмица, сигурна съм, че щеше ща престане да ме занимава. Но и след това не съжалявах. Чувствувах се спокойна и свободна. След като си отиде онази нощ, известно време лежах будна. Бях неимоверно щастлива — но как да ви кажа, не ме беше грижа кой знае колко дали ще го видя отново, или не. Добре ми беше да съм сама. Предполагам, че не ви е ясно какво имам предвид, но почувствувах, че душата ми е леко замаяна.

— Не се ли боите от известни последствия? — попита докторът.

— Какво искате да кажете? — попита в отговор тя, но се досети и се усмихна. — Ах, да. Докторе, прекарала съм почти целия си живот на този остров. Когато бях малка, играех с децата на работниците ни. Голямата ми приятелка — дъщерята на надзирателя — е на моя възраст. Женена е от четири години и има три деца. Нали ви е ясно, че за малайските деца сексът не представлява особена тайна? Чувала съм да говорят за всичко, свързано с него, от седмата си година насам.

— Защо дойдохте в хотела вчера?

— Бях обезумяла. Ужасно бях привързана към Ерик. Когато ми казаха, че се е застрелял, не можех да повярвам. Страхувах се, че аз съм виновна. Исках да разбера дали случайно не е научил за Фред.

— Вие сте била виновна.

— Страшно ми е жал, че е мъртъв. Дължа му много. Като дете го боготворях. Приличаше ми на някой от старите викинги, за които разказваше дядо. Винаги много съм го харесвала. Обаче не съм виновна за смъртта му.

— Защо мислите така?