— Онази нощ вашият дядо беше доста весел. Дано на неговата възраст и аз да съм толкова жизнен.
— Беше развълнуван. Обича да говори с непознати. Но при такива случаи е като грамофон, който се навива. Просто — машина. В него обаче има и друго някакво животинче; плъх, пробиващ си път под земята, или катеричка, въртяща се в хралупата си — и това животинче вътре в него се занимава с неща, за което ние не подозираме. Чувствувам, че то съществува, но не проумявам какъв е смисълът му.
Докторът нямаше какво да каже на това. Минута-две ги обгръщаше тишина.
— Искате ли коктейл? — попита тя.
— Благодаря, не искам.
Седяха в кресла един срещу друг. Странната голяма стая с нищо не ги сближаваше, но сякаш беше затаила дъх в очакване.
— „Фентън“ отплава сутринта — каза докторът.
— Зная.
Той я погледна замислено и в отговор на това погледът й се спря на него, изпълнен със спокойствие.
— Предполагам, че смъртта на Кристесен е била голям удар за вас.
— Много бях привързана към него.
— Нощта, преди да умре, той ми говори доста за вас. Беше много влюбен. Каза, че ще се ожени за вас.
— Да, така беше.
И го стрелна с поглед:
— А защо тогава се самоуби?
— Видял е момчето да излиза от стаята ви.
Тя погледна надолу. И леко почервеня.
— Не е възможно.
— Фред ми каза. Когато прескочил през перилата на верандата, Ерик бил отдолу.
— Кой каза на Фред, че бях сгодена за Ерик?
— Аз.
— Така и си помислих, когато вчера следобед не пожела да се срещнем. А когато влязох и видях как ме гледа, разбрах, че е безнадеждно.
В изражението й нямаше отчаяние, а безпрекословно приемане на неизбежното. Човек би казал, че и от тона й личи как свива рамене.
— Значи не сте била влюбена в него?
Тя подпря лицето си с ръка, сякаш се оглеждаше в сърцето си.
— Много е сложно да отговоря — каза тя.
— Както и да е — не е моя работа.
— Нямам нищо против да ви кажа. Изобщо не ме интересува какво си мислите за мене.
— Права сте.
— Просто беше много хубав. Спомняте ли си следобеда, когато ви срещнах в плантацията? Не можех да сваля очи от него. А после — на вечерята и когато танцувахме двамата… Вие, предполагам, бихте го нарекли любов от пръв поглед.
— Не съм сигурен.
— Така ли?
От учудване погледът й бързо стана изпитателен, сякаш за пръв път обръщаше внимание на доктора.
— Знаех, че ме е харесал. Почувствувах нещо, което не бях чувствувала никога през живота си. Страшно го желаех. Обикновено спя като пребита. А тази нощ бях ужасно неспокойна. Татко искаше да ви донесе превода си и аз предложих да го закарам. Знаех, че той ще остане само един-два дни. Може би ако оставаше месец, нищо нямаше да се случи. Щях да си мисля, че има много време, и ако го виждах всеки ден в продължение на седмица, сигурна съм, че щеше ща престане да ме занимава. Но и след това не съжалявах. Чувствувах се спокойна и свободна. След като си отиде онази нощ, известно време лежах будна. Бях неимоверно щастлива — но как да ви кажа, не ме беше грижа кой знае колко дали ще го видя отново, или не. Добре ми беше да съм сама. Предполагам, че не ви е ясно какво имам предвид, но почувствувах, че душата ми е леко замаяна.
— Не се ли боите от известни последствия? — попита докторът.
— Какво искате да кажете? — попита в отговор тя, но се досети и се усмихна. — Ах, да. Докторе, прекарала съм почти целия си живот на този остров. Когато бях малка, играех с децата на работниците ни. Голямата ми приятелка — дъщерята на надзирателя — е на моя възраст. Женена е от четири години и има три деца. Нали ви е ясно, че за малайските деца сексът не представлява особена тайна? Чувала съм да говорят за всичко, свързано с него, от седмата си година насам.
— Защо дойдохте в хотела вчера?
— Бях обезумяла. Ужасно бях привързана към Ерик. Когато ми казаха, че се е застрелял, не можех да повярвам. Страхувах се, че аз съм виновна. Исках да разбера дали случайно не е научил за Фред.
— Вие сте била виновна.
— Страшно ми е жал, че е мъртъв. Дължа му много. Като дете го боготворях. Приличаше ми на някой от старите викинги, за които разказваше дядо. Винаги много съм го харесвала. Обаче не съм виновна за смъртта му.
— Защо мислите така?