— Той не съзнаваше това, но всъщност обичаше не мене, а майка ми. Тя го знаеше и мисля, че преди да умре, също го обикна. Като си помисли човек, звучи смешно. Едва минаваше възрастта, на която би могъл да й бъде син. В мене той обичаше образа на майка ми, но и това не съзнаваше.
— Вие не го ли обичахте?
— Много го обичах, разбира се. С душата си, но не и със сърцето си, или — може би — със сърцето си, но не и с нервите си. Беше много добър. Можеше безкрайно да разчиташ на него. Не го биваше да бъде груб. Беше естествен. В известен смисъл беше като светец.
Тя извади кърпичка и избърса очите си, защото докато говореше, се беше разплакала.
— Ако не сте била влюбена в него, защо сте се сгодили?
— Обещах на майка преди смъртта й, че ще го направя. Струва ми се тя смяташе, че чрез мене ще получи удовлетворение за любовта си към него. Освен това, много бях привързана към Ерик. Толкова добре го познавах. С него ми беше спокойно. Мисля, че ако беше поискал да се ожени за мене точно когато майка умря и бях нещастна, щях да го обикна. Но той смяташе, че съм прекалено млада. Не искаше да се възползува от чувствата, които изпитвах тогава.
— А после?
— Татко не беше много съгласен да се омъжвам за него. Все чакаше да дойде принцът от приказките и да ме отведе във вълшебния си замък. Предполагам, че смятате татко за лекомислен и непрактичен. Естествено аз не вярвах в принца от приказките, но в идеите на татко винаги има по нещо смислено. Той притежава особен инстинкт. Живее в облаците — нали разбирате, — но често тези облаци се озаряват със светлина от рая. Ако нищо не беше се случило, сигурно в края на краищата щяхме да се оженим, разбира се, и щяхме да бъдем много щастливи. Всеки би живял щастливо с Ерик. Хубаво щеше да бъде да видим местата, за които разказваше той. Искаше ми се да отида в Швеция, където е роден дядо, и във Венеция.
— За нещастие, спряхме тука. А в крайна сметка беше въпрос на шанс — можехме да спрем и в Амбойна.
— Можели сте да спрете в Амбойна? Мислех, че е било предопределено от съдбата да спрете тук.
— Мислите ли, че съдбите на хората са толкова важни, че орисниците непрекъснато да се занимават с тях? — усмихна се докторът.
Тя не отговори и известно време мълчаха.
— Аз съм ужасно нещастна, разбирате ли — каза най-накрая тя.
— Трябва да се помъчите да не скърбите толкова много.
— О, аз не скърбя.
Тя го каза толкова решително, че докторът учуден я изгледа.
— Вие ме обвинявате. Всеки би ме обвинил. Аз обаче не се обвинявам. Ерик се самоуби, защото идеалът, в който ме беше превърнал, не беше верен.
Д-р Сондърз разбра, че с инстинкта си тя беше стигнала до заключението, до което той беше стигнал с разума си.
— Ако ме обичаше, или щеше да ме убие, или да ми прости. Не мислите ли, че мъжете — поне белите — отдават прекалено голямо значение на плътта? Знаете ли, когато посещавах училището в Окленд, изпаднах под силно влияние на религията — често се случва с момичета на тази възраст — и през Велики пости се заклех, че няма да хапна нищо, в което има захар. След около две седмици вече копнеех за нещо сладко и направо се измъчвах. Един ден минах край сладкарски магазин, видях шоколадите на витрината и сърцето ми се обърна. Влязох, купих половин фунт и ги изядох на улицата пред магазина — един по един, докато пликът се изпразни. Никога няма да забравя какво облекчение изпитах. Върнах се в училището и спазвах постите до самия им край, без неприятно чувство. Разказах тази история на Ерик и той се смя. Прие го за нещо естествено. Такъв добряк беше. Не мислите ли, че ако ме обичаше, можеше да прояви добротата си и към случилото се?
— Мъжете в това отношение са особени.
— Но не и Ерик. Той беше толкова мъдър и състрадателен. Казвам ви — не ме обичаше. Обичаше идеала си. Красотата и характера на майка ми в мене, онези негови Шекспирови героини и принцесите от приказките на Ханс Андерсен. От къде на къде някои хора си създават образ според мислите си, опитват се да ти го наложат и се сърдят, ако не ти приляга? Той искаше да ме постави в затвора на идеала си. Не се интересуваше коя съм аз. Не ме приемаше такава, каквато съм. Искаше да притежава душата ми и понеже усещаше, че нещо от мене му се изплъзва, опита се да замени тази искрица в мене с някакво видение от собственото си въображение. Казвам ви — нещастна съм, но не скърбя. И с Фред беше същото — но по друг начин. Когато лежеше до мене онази нощ, каза, че би искал завинаги да остане на острова, да се ожени за мене, да обработва плантацията, и какво ли не още. Представяше си картината на живота си и аз трябваше да се вместя в нея. И той искаше да ме постави в затвора на мечтата си. Но аз съм си аз. Не искам да мечтая за чужда мечта. Искам мечтата да си е моя. Всичко, което се случи, е ужасно, тежи на сърцето ми, но в дъното на съзнанието си усещам, че съм получила свобода.