Тя не говореше с чувство — говореше бавно, мереше думите си спокойно по начин, който винаги бе изглеждал особен на доктора. Той я слушаше внимателно. Малко трепереше вътрешно — сблъскването с оголена човешка душа винаги му навяваше ужас. В това виждаше същия неприкрит, жесток инстинкт, подбудил онези безформени същества от началото на историята на света да си пробият път през сляпата враждебност на случайността. Чудеше се какво ще стане с момичето.
— Имате ли планове за бъдещето? — попита той.
Тя поклати отрицателно глава.
— Мога да чакам. Млада съм. Когато дядо умре, плантацията ще стане моя. Може би ще я продам. Татко иска да иде в Индия. Светът е широк.
— Трябва да си тръгвам — каза д-р Сондърз. — Мога ли да кажа „довиждане“ на баща ви?
— Ще ви заведа до кабинета му.
Тръгнаха по коридор, водещ до мъничка стая от едната страна на къщата. Фрит седеше пред масата, отрупана с ръкописи и книги. Удряше по клавишите на пишеща машина и потта, която течеше по кръглото му червено лице, смъкваше очилата на носа му.
— Пиша последния вариант на Девета песен — каза той. — Вие си заминавате, нали? Боя се, че няма да има време да ви го покажа.
Фрит явно беше забравил, че д-р Сондърз заспа, когато му чете на глас превода си, а ако помнеше, то не беше обезкуражен.
— Малко ми остава. Беше непосилна работа — мисля, че едва ли я бих докарал до успешен край, ако моето момиченце не ме окуражаваше. С право Луиз заслужава да получи всичките плодове на труда ми.
— Не бива да се преуморяваш, татко.
— Tempus fugit78 — промърмори той. — Ars longa, vita brevis79.
Тя нежно постави ръка на рамото му и с усмивка погледна листа хартия, сложен на машината. Докторът отново се изуми от любящото внимание, с което Луиз се отнасяше към баща си. С острия си усет тя непременно беше преценила колко безплодни са заниманията му.
— Няма да ти пречим, миличък. Д-р Сондърз само иска да си вземе довиждане.
— Да, разбира се — каза Фрит и стана. — Беше цяло удоволствие да се запозная с вас. В нашето житейско блато рядко идват посетители. Благодаря, че бяхте любезен да дойдете на погребението на Кристесен вчера. Ние, британците, трябва да се поддържаме в такива случаи. Направихме силно впечатление на холандците. Не че Кристесен беше британец. Но откакто дойде на острова, често бяхме заедно и в крайна сметка той идва от родината на кралица Александра. Ще пиете ли чашка шери преди тръгване?
— Благодаря, не. Трябва да се връщам вече.
— Много се разстроих, когато научих за Ерик. Управляващият ми каза, че без съмнение това е станало по причина на горещините. Ерик искаше да се ожени за Луиз. Сега се радвам, че не бях дал съгласието си. Разбира се, не е можел да се превъзмогне. Англичаните са единствените, които успяват да пуснат корени в непознати земи и същевременно да запазят равновесието си. Смъртта му е голяма загуба за нас. Разбира се, той беше чужденец, но все пак това е трагедия. Силно го преживях.
Беше очевидно обаче, че според него да умре датчанин беше по-маловажно, отколкото да умре англичанин.
Фрит настояваше да излезе да изпрати доктора.
Когато кабриолетът потегли и докторът се обърна, за да помаха с ръка, видя Фрит да стои, прегърнал дъщеря си през кръста. Един слънчев лъч, пробил си път през гъстите листа на канарските палми, позлатяваше косата й.
XXX
Месец по-късно д-р Сондърз седеше на малката прашна тераса на хотел „Дайк“ в Сингапур. Беше късно следобед. От мястото си докторът виждаше улицата под него. Профучаваха коли и кабриолети, теглени от двойка яки кончета; бързаха рикши, следвани от тупкането на боси крака. Сегиз-тогиз тамили80 — високи и мършави — бавно и безмълвно пристъпваха и в тишината на предпазливите им движения се криеше нощта на далечното им минало. Дърветата засенчваха улицата и само тук-таме по нея се виждаха слънчеви петна с неправилна форма. Обути в панталони китайки, със златни фиби в косите, пристъпваха от сянката към слънчевите места като марионетки, преминаващи по сцена. Сегиз-тогиз някой млад плантатор със силен слънчев загар, облечен в къси панталони цвят каки, на главата с широкопола шапка, минаваше с енергична крачка, както беше свикнал да върви по каучуковите имения. Двама спретнати тъмнокожи войници в чисти униформи стъпваха важно, сигурни в своето превъзходство. Горещината на деня беше попреминала, падаше златиста светлина и във въздуха се носеше прохладно безгрижие, сякаш от време на време животът подканяше хората да не го възприемат сериозно. Мина каруца, разнасяше вода, и капките се плъзнаха по прашния път.