Д-р Сондърз беше прекарал две седмици в Ява. Сега чакаше да вземе първия пристигнал параход за Хонг-Конг, а оттам възнамеряваше да се качи на някой каботажен кораб до Фу-Чжоу. Доволен беше от направеното пътешествие. То го извади от утъпканите коловози на ежедневието, където беше стоял толкова дълго, освободи го от оковите на безполезните навици, и той както никога се чувствуваше облекчен, далече от земната суета, в блаженството на райското чувство за духовна независимост. Изпитваше върховно удоволствие от съзнанието, че душевният му покой не зависи от никого в този свят. Беше придобил, макар и по съвсем различен път, имунитета към житейските грижи, което е целта на аскетите. И докато се чувствуваше като Буда, съзерцаващ пъпа си, потънал в прелестите на самодоволството, някой го докосна по рамото. Той вдигна поглед и видя капитан Никълз.
— Минавах оттука и видях, че си сам. Рекох да ти се обадя.
— Сядай и си поръчай нещо.
— Нямам нищо против.
Шкиперът беше облечен в дрехите, с които слизаше на брега. Не бяха стари, но изглеждаха безкрайно износени. Брадата на изпитото му лице не беше бръсната от два дни, а под ноктите имаше насъбрана мръсотия. Наведе се към доктора.
— Преглеждах си зъбите — каза той. — Ти беше прав. Зъболекарят каза, че трябва да ги извадя. Казва, че напълно вярва, че страдам от диспепсия. Според него цяло чудо е, че съм доживял досега.
Докторът се вгледа и забеляза, че горните му предни зъби бяха извадени. От това мазната му усмивка ставаше още по-зловеща.
— Къде е Фред Блейк? — попита д-р Сондърз.
Усмивката изчезна от устните на шкипера и се притаи язвително в очите му.
— Съвсем пропадна тоя нищожник — отговори той.
— Какво искаш да кажеш?
— Една нощ или падна от борда, или скочи. Никой не знае. На сутринта го нямаше.
— По време на буря?
Докторът не вярваше на ушите си.
— Не. Морето беше гладко като огледало. След като заминахме от Канда, той беше в много лошо настроение. Стигнахме до Батавия, както си бяхме наумили. Подозирах, че очакваше да получи писмо там. Обаче дали получи, или не, не зная — не ме питай.
— Но как е паднал от борда, без да забележи никой? Не го ли е видял рулевият?
— Бяхме минали опасните места. Вечерта много пихме. Не че случилото се на острова изобщо ме засяга, обаче му казах да не взема нещата толкова навътре. А той ми отговори да си гледам работата. Добре, казах му аз, прави каквото знаеш, няма да си развалям съня заради тебе.
— Кога се случи това?
— Преди седмица — в четвъртък.
Докторът се облегна назад. Беше силно изненадан. Толкова малко време беше минало, откакто той и момчето бяха седели и разговаряли. Струваше му се, че беше видял в него наивност и стремеж, в които имаше известно очарование. Не му беше приятно да си представи как сега обезобразеното му и страшно тяло се носи по волята на вълните. Беше почти хлапе. Противно на схващанията си, докторът винаги изпитваше жалост, ако някой умираше млад.
— И на мене ми се видя много странно — продължи, шкиперът. — Беше спечелил почти всичките ми пари на карти. След като те оставихме, често играехме и ти казвам, че му вървеше невероятно. Знаех, че съм по-добър играч от него — никога нямаше да се заема с това, ако не бях сигурен така, както съм сигурен, че ти и аз седим тука — затова удвоих залога. И представяш ли си, не спечелих. Почнах да си мисля, че има нещо гнило, обаче и от тия работи знам почти всичко и не виждах как би могъл да го прави, ако изобщо го правеше. Просто имаше късмет. Накратко казано, докато стигнем в Батавия, беше смъкнал от мене до грош всичко, получено за пътуването.
После, когато се случи нещастието, счупих сандъчето му. И двамата си бяхме купили такива сандъчета, когато бяхме в Мерауке. Нали разбираш — нямаше как, исках да видя няма ли там адрес или нещо такова, за да съобщя на опечалените роднини. В такива случаи се чувствувам задължен да го направя. Представяш ли си, вътре нямаше пукнат грош. Беше празно като джоба ми. Мръсното пале мъкнело всичките си пари вързани за колана и скочило с тях зад борда.