— Чувствувал си се страшно измамен сигурно?
— Още от самото начало той не ми допадна. Не беше съвсем наред. Имай предвид, че повечето от тия пари бяха мои. Да не си мислиш, че ги беше спечелил честно? Добре, че успях да продам корабчето на един китаец в Пенанг, иначе не знам какво щях да правя. Направо щях да стана изкупителна жертва.
Докторът гледаше втренчено. Историята беше невероятна. Чудеше се дали в нея има капка истина. Капитан Никълз го изпълваше с отвращение.
— Надявам се, че не си го блъснал случайно през борда, когато е бил пиян? — попита грубо той.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти не си знаел, че парите са в него. За нехранимайко като тебе сумата е била доста добра. Не би ме учудило, ако си постъпил мръсно с бедното момче.
Капитан Никълз позеленя. Долната му челюст увисна, очите му заприличаха на парченца лед. Докторът се ухили. Казаното напосоки беше улучило точно целта. Ама че негодяй. После обаче схвана, че шкиперът гледаше не него, а нещо зад гърба му — обърна се и видя, че една жена бавно се изкачва по стълбите от улицата към терасата. Беше доста ниска, с плоско, болезнено сиво лице и малко изпъкнали очи — невероятно кръгли, лъскави като закопчалки на ботинки. Беше облечена в дреха от черна материя, малко тясна за фигурата й, на главата с черна сламена шапка, прилична на мъжка. За тропиците облеклото й беше крайно необичайно. Явно й беше горещо и нямаше настроение.
— Боже мой! — зяпна шкиперът едва чуто. — Старата!
Тя стигна до масата, без да бърза. Погледна нещастника с отвращение, а той я гледаше безпомощно, като омагьосан.
— Какво си направил с предните си зъби, капитане? — каза тя.
Той се усмихна мазно.
— И през ум не ми е минавало, че ще те видя тук, мила моя. Каква приятна изненада.
— Да идем да пиеш по чаша чай, капитане.
— Както желаеш, мила моя.
Капитан Никълз стана. Тя се обърна и тръгна надолу по пътя, по който беше дошла. Той я следваше. Изразът на лицето му беше много сериозен. Докторът си помисли, че никога няма да успее да узнае истината за бедния Фред Блейк. Усмихна се горчиво, като видя как шкиперът безмълвно върви по улицата до жена си.
Листата на дърветата шумоляха от внезапно появилия се ветрец и един слънчев лъч, пробил си път сред зеленината, за миг просветна до него. Докторът си помисли за Луиз и пепеляворусата й коса. Тя сякаш беше излязла от някоя стара приказка — вълшебница, за любовта, към която мъжете заплащат с живота си. Беше загадъчна фигура, заета с домакинските си задължения, очакваща с пълно спокойствие и безгрижие това, което ще я сполети, когато му дойде времето. Чудеше се какво ли ще е то. Доктор Сондърз леко въздъхна — защото каквото и да я очакваше, дори най-богатите мечти на въображението да се осъществяха, накрая щеше да остане само една илюзия.