Разходката из труднопроходимата новозеландска джунгла би била приятна дори за моите несвикнали на никакви физически усилия, разглезени в ергономична офис среда крака, ако не беше неспирно ръмящият дъжд и екипировката ни, подходяща за експедиция в Антарктида, но абсолютно нелепа сред папратите и лианите по разкаляната козя пътечка. Вълнените ръкавици и шапки скоро прогизват, трите слоя дрехи, които послушно сме навлекли според указанията на водачите си, се пропиват с обилна пот и вече сме мокри от глава до пети независимо от непромокаемото облекло.
От време на време край пътеката се появяват жълти предупредителни знаци. Единият е познат – „Внимание! Падащи камъни“. Допълнителна табелка услужливо обяснява с думи: „Не спирай! Опасност от каменни срутвания“. Следващият знак е подобен, но камъните са бели, не черни. Текстът гласи: „Не спирай! Опасност от лавини и ледени срутвания“. Друг знак със стилизирани вълни и давещи се хора информира, че сме застрашени също от бързо покачване на речното ниво, следващият предупреждава за опасност от внезапни високи вълни, помитащи цялата долина. После пътеката става толкова стръмна, тясна, хлъзгава и откровено страшна, че предупрежденията стават излишни. (Пък и нали вече сме подписали декларациите.)
Движим се в индийска нишка над главозамайващи пропасти, по скали, покрити с хлъзгав мъх, катерим нестабилни метални стълби, небрежно подпрени на отвесните скали, спъваме се в корени и лиани, пълзим по разкаляни наклони, скачаме като кози по застрашително клатушкащи се камъни, падаме, ставаме, помагаме си един на друг и не смеем да отлепим поглед от земята пред краката си. Когато един час по-късно водачът ни обявява почивка, за да провери дали крампоните ни са стегнати и надеждни, с изненада откриваме, че вече сме на върха на каменната морена пред 5–6-метрова стена от лед и кал. Можем да протегнем ръка и да докоснем ледника.
Гледката към долината спира дъха ми. Но не с невиждана хубост. По-скоро с позната грозота. Мордор. Без декори и специални ефекти. Питър Джаксън не е имал нужда от такива. Дъждът и мъглата скриват стръмните склонове от двете ни страни и оставят само безжизнената сива каменна пустиня с разгневената пепелна река, остъргания гранит и докъдето поглед стига, нито тревичка, нито птица, нито следа от живот, нито помен от цвят. Безнадеждно, свирепо, нечовешко и величествено. Горещо препоръчвам разходка до ледника на всички, които имат нужда от доза бързодействащо смирение.
Разделяме се на групи по десетина души и дисциплинирано следваме в индийска нишка водачите си, облечени в яркочервено, а всички аматьори сме с тъмносини анораци. Голямата ледена река над нас скоро заприличва на гигантска бучка захар, налазена от пълчища сини мравки.
Докато се катерим по издълбаните в леда стъпала и се учим как да се държим за обезопасителните въжета, така че да не си изкълчим ръцете при падане (никой не се съмнява, че ще падаме), водачът ни провежда интензивен ускорен курс по ледникообразуване. От неистовото физическо усилие сърцебиенето ми се е превърнало в оглушително думкане, дъхът ми излиза и влиза в дробовете с мощно свистене, добавете и шума от хеликоптерите – не ми е никак лесно да чуя подхвърлените през рамо термини и конкретни цифри, но все пак схващам най-важното: за да направите ледник, ви трябва много вода. Много! Неслучайно ледниците са обикновено високо в планините – там е не само студено, но и много вали.
В конкретния новозеландски случай топлите въздушни маси, идващи от Австралия, преминават над Тасманово море и попиват всичките налични водни пари, за да се сблъскат след това с високите Южни Алпи (така се нарича импозантната планинска верига, обточваща западния бряг на Южния остров). Топлият въздух се опитва да ги преодолее, като се качва нагоре и нагоре и нагоре, но там по-ниските температури причиняват бързо охлаждане и кондензация и водата се изсипва по западния планински склон в невъобразими количества под формата на тонове сняг и дъжд. В широката каменна купа горе на билото, наричана „неве“, притиснат от собственото си тегло, снегът се превръща в плътен лед, който, както всички знаем, е твърдо и крехко вещество. Да, ама само докато не е твърде много. Оказва се, че когато ледената покривка надхвърли 50 метра в дълбочина, под бремето на неимоверната тежест ледът в долните слоеве става пластичен и започва да тече. Но не като вода, а като лед – бавно и със страшна сила. Когато ледената река достигне по-топли места, ледът се топи, а домъкнатите камънаци се струпват под формата на морени. Размерът на всеки ледник зависи от деликатния баланс между топенето и количеството валежи в „неве“-то. В условията на глобално затопляне повечето ледници в света намаляват и се оттеглят все по-високо в планините. Не и Франц Йосиф – той от 70-те години насам е в период на настъпване, напук на Ал Гор и всички други.