Ледът в дълбоките слоеве може и да е пластичен, обаче този на повърхността не е и при движението се натрошава екстравагантно на милиони остри, стърчащи, безформени игли, парчета и блокове. Като река от натрошено стъкло. Като замръзнал водопад. Като диамантен пъзел. Като фантастичните руини на древен леден град. Като изоставения дворец на снежната кралица, декориран с ледени орнаменти. Или като произведение на модерното изкуство – абстрактно, монохроматично и абсурдно нефункционално до степен да е шокиращо красиво.
Макар че на повърхността ледът е порест и бял, даже сив – зацапан с кал и камъчета, прясно отворените дълбоки цепнатини, в които се спускаме сега, разкриват неочаквана лазурна синева. Има различни теории за произхода на наситеносиния цвят на ледниците. Независимо дали се дължи на пресованите под неимоверно налягане балончета въздух, или е просто заради свойството на замразената вода да пречупва светлината, но ефектът е абсолютно вълшебен. Сякаш дълбоко в ледовете под нас грее ярка синя светлина. Грее да, но не топли. Откакто сме на леда, температурите са спаднали осезаемо. От топъл и летен в долината, тук горе дъждът е станал студен и хаплив. Ръцете ми са замръзнали и безчувствени в мокрите ръкавици, влажните дрехи са сковали тялото ми в ледена броня. Дори съкрушителното физическо усилие от катеренето по леда не успява да ме стопли. Адреналинът ми обаче е висок. Поддържат го бездънните пропасти, край които минаваме, неочакваните дупки и широки цепнатини, които се налага да прескачаме, неизбежните опасни подхлъзвания, клаустрофобно тесните тунели, през които се провираме, както и натрапчивата мисъл, че всъщност ходим по вода. Защото какво е ледът, ако не потенциална вода. Ходим по милиони тонове потенциална вода! Това трябва да е приключение.
Докато се лутаме като изгубени деца сред ледените каньони и се възхищаваме гласно на невъобразимите красоти на снежната пустиня, дъждът се усилва с всяка минута и става все по-студен. Скоро пътечките, по които се провираме, се превръщат в канавки, пълни с вода, изкопаните в леда стъпала стават пенливи водопади, отвесните ледени стени изливат водни завеси над главите ни. Водата влачи камъни и буци лед и ни спъва ненадейно с тях, все по-трудно забиваме крампоните и все по-често се подхлъзваме. Небето продължава да излива дъжд с неистова ярост, вече не на капки, а на плътни водни потоци. И сега не само ходим по вода, но газим във вода и дишаме вода. Уж непромокаемите анораци имат само една функция, доста безсмислена според мен – да разделят водата във вселената на два ясно разграничени потока: леденостудена вода, която се стича от външната страна на анорака, и също толкова леденостудена вода, която тече от вътрешната му страна и се складира във високите ми туристически обувки.
Приказният лабиринт от ледени дувари най-после ни извежда до по-широка равна площадка, откъдето при хубаво време биха се виждали долината и реката, както и страховитият ледопад над нас. Идеално място за снимки, обяд и почивка. Но не и насред метеорологичната драма, която се разиграва днес. Видимостта е снижена до минимум, гледки няма, фотоапаратите са подгизнали, храната е мокра, вода няма нужда да пием – тъкмо сме се научили да я дишаме. Цялата група се е наконтила с виолетовосини от студ устни (много стилни – в тон със сините анораци) и всички треперим неудържимо, така че единодушно гласуваме против предложението за почивка и без много размотаване поемаме обратно по маршрута, по който дойдохме. Този път надолу. Водачът ни обещава слизането да е по-лесно. И излъгва жестоко.
Дъждът е заоблил и заличил повечето от издълбаните стъпала, измил е рохкавата ледена покривка, в която крампоните се забиваха надеждно, и е оставил чисти, гладки, наклонени, неистово хлъзгави повърхности. Всичките ми инстинкти крещят, че следващата крачка ще е последната в живота ми, че ако стъпя на гладичкия лед, ще свърша в бездната отляво или ще строша всяка костица в тялото си на камъните отдясно. Всяка крачка ми коства неистово волево усилие. Явно не само аз имам подобен проблем, защото забелязвам, че цялата група се придвижва внимателно, бавно, с поспирване и опипване въпреки постоянните подканвания от водача да се движим „агресивно“. Разкрачените стойки, бавните напрегнати движения и високите метални крампони на обувките ни правят да изглеждаме като стадо настръхнали сини котки, изправени на нокти, преследващи яркочервена плячка сред абсурдни ледени каньони.