Докато се спускаме, водачът ни се извинява поне седем пъти за лошото време, сякаш той лично е отговорен за гнева на небесата (може и да е, знам ли аз) и се опитва да ни ободри с разказ как само преди две седмици проливният дъжд повишил неимоверно нивото на реката и слизането от ледника станало невъзможно, та се наложило да спасяват туристите с вертолети. Това хвърля малко светлина върху загадъчните предупредителни знаци на пътеката над реката. Но не допринася особено за повдигане на духовете.
Ледените пещери и скулптурни формации са все така красиви и неестествени, бездънните пропасти пак сияят с неземна синя светлина, вятърът все така мелодично свири в цепнатините, но никой вече не ахка и не се превъзнася. Ледената приказка се е превърнала в леден кошмар. Студът и изтощението са притъпили емоциите ни. Планинската пътека, по която дойдохме, е станала кален планински поток. И двойно по-опасна. От шеметно високите планински склонове се спускат хиляди водопади – невероятно красиви и безпощадно студени. Изливат се отмъстително направо върху лицата ни, просмукват се в уж непромокаемото облекло, бълбукат закачливо в обувките ни, пълнят раниците и джобовете ни. Дребното азиатче, което върви пред мен, е отвъд предела на силите си и се спъва на всяка крачка. Без да пропуска. Ръцете ми отмаляват от усилие да се пресягам и да го вдигам за качулката.
Долу в гората температурата на въздуха се покачва и разтопява замръзналата безчувственост в крайниците ни. На нейно място идва болката. Няма мускул в тялото ми, който да не е претоварен. Коленете ми пищят сърцераздирателно, но не получават никакво съчувствие, тъй като глезените вече са успели да обсебят де що е имало някой свободен рецептор за болка. Дробовете ми изгарят, сърцето ми е влязло в някакъв лудешки бумтящ ритъм, като че ли перманентен, а почти празната раница на гърба ми тежи тонове. Никога друг път в живота си не съм се радвала така искрено на гледката на омърлян туристически автобус насред чакълест паркинг.
Истинските мащаби на телесните ми поражения се разкриват на следващата сутрин. Всички крайници отказват категорично да ме припознаят като собственик и повелител и да ми се подчиняват. Всевъзможни мускулни групи и сухожилия, за чието съществуване никога не съм подозирала, изпращат безразборни паникьосани сигнали за болка към главния процесор, който, от своя страна, мъдро отсъжда: „хардуерно претоварване“ и изключва всички периферии, оставяйки ме да лежа безпомощно в коварната хватка на завивките.
Слънцето струи безметежно през хотелския прозорец, птичките се скъсват да пеят, цикадите пищят, вертолетите безгрижно пърполят, небето пак се синее юнско и подлудяващо и лекият ветрец е отворил отново фабриката за облаци. Сякаш вчерашният потоп никога не се е случвал. Сякаш гибелният хидрогняв на небесата е бил плод на болното ми въображение. Ако не бяха новичките ми хриле между ребрата и плувните ципи между пръстите на краката, щях да повярвам, че съм го сънувала.
В автобуса забелязвам, че всичките ми спътници са усвоили скованите роботски движения, характерни за поразените от частична парализа или колосална мускулна треска. Шумната младежка арогантност е сменена от пилигримско благоговение и в очите на всички свети неземна синя светлина.
В заключение: ако някой ви каже, че се е качвал на ледник и се е върнал сух – не му вярвайте, ако някой твърди, че е бил в Нова Зеландия и не го е валял дъжд – пак не му вярвайте и ако някой ви покани на разходка до ледник – за нищо, ама нищичко на света не отказвайте. По-пречистващо е от поклонение на Божи гроб, по-вълнуващо е от течен шоколад, по-адреналинопокачващо от бънджи скок. Смазва съкрушително ефикасно егото, изтерзава неимоверно плътта, но донася неописуема радост за духа.
В края на календарната година да направим обзор на приключенията и житието на източноевропейските имигранти в Страната на дългия бял облак през лето 2007-мо.
Започвам пак с моята нова работа. Знам, знам, че на всички вече им омръзна от честите и остри завои в професионалната ми кариера. Обаче този път е различно. За първи път в живота си изневерих на твърдата си вяра и подкрепа за частната инициатива, пазарната конкуренция и главната опора на капитализма – частния бизнес. Станах държавен служител!