Отпървом много ме беше срам. Чувствах се като паразит върху изтерзаното тяло на честния частен сектор. Кръвопиец, бюрократ, номенклатура, язва на обществото. Абе всички негативни клишета в едно. Обаче после стана ясно, че ако си свърша работата добре, успявам да помогна на разни хорица да постигнат нещо. (Да си построят къща, например, защото аз работя в отдела за строителни разрешения.) Те ми пращат благодарствени картички, пишат имейли на шефа колко съм компетентна и услужлива (двама даже ми предложиха да работя за тях – имали нужда от кадърни хора). И аз като се амбицирах, та не се спрях. Сега работя по два допълнителни проекта (освен че обслужвам клиенти ежедневно), ходя на не-знам-колко курса за допълнителна квалификация, участвах в един телевизионен клип, с който обясняваме новата процедура за подаване на молби за строителни разрешения, и съм нещо като местната телевизионна звезда, явявам се нещо като ментор на колегите в отдела (нищо, че съм най-новата и най-младата там).
Като служител на народа от мен се очаква да се включа в разни обществени инициативи на ползу роду и аз с голям мерак станах доброволец в тукашната организация за гражданска защита. Наложи се да изкарам диплома по мениджмънт на бедствията. И научих такива потресаващи истини за опасностите, дето ни дебнат, че моментално оборудвах семеен пакет за оцеляване с вода, храна, копия от семейните документи, завивки, радио, фенерче, клетки за котките и прочие, и прочие. Регистрирах се в местната служба за известяване при цунами (защото се оказа, че нашата къща е в район, застрашен от подобни случки), научих се да държа резервоара на колата пълен, станах доброволен преводач към общината (в случай, че някой има нужда от съвет, а не говори английски), даже участвах в едно упражнение за защита на населението, в което се преструвахме, че уж е изригнал вулкан в нашия квартал. Беше голям фън, но и много страшно.
Като държавен служител трябва също да подкрепям инициативите на общината. Една от тях е градският транспорт, така че аз съм вече върл фен на автобусната компания. Не само че не харча пари за бензин (автобусните билети, макар и много скъпи, са все пак малко по-евтина алтернатива), спестявам разходите за целодневен паркинг, но и най-неочаквано се сдобих с лично време. Оползотворявам трийсетте минути в автобуса с четене. Голям кеф!
За първи път, откакто съм в Нова Зеландия, не ходя на работа с униформа. И се наложи да си купя дрехи. Обаче както съм напълняла (от хубав живот естествено) и както модата се е отклонила от нормалната човешка физиология през последните години, срещам ужасни затруднения в избора на облекло. Всички дамски дрехи са някак вързани или несиметрични, набрани и торбести, с талия мно-о-о-го под пъпа или пък ча-а-ак под циците. Никой вече не подгъва и не поръбва. Да не говорим за материите – едни изкуствени щампирани травирки и жарсета, дето бяха мечтата на колхозничките в зората на социализма. И непременно омачкани. С буфан ръкави! Като костюми за бутафорен водевил. Цветовата гама, от своя страна, ме навежда на мисълта, че всички новозеландски модни дизайнери страдат от някакъв наследствен генетичен проблем на зрението. Или са далтонисти, или са инфантилни. Е, аз разбирам (от статиите в модните списания), че има известно залитане в посока към модата от 60-те и 70-те, ама то туй не е никакво залитане, направо си е хроматична шизофрения. В знак на протест аз нося черно. И си шия сама дрехите. (Щастлива съм, че поне не съм мъж. Всичко на щанда за мъжка мода е розово!)
Детето ми не остава назад – създава свои собствени модни тенденции. От години носи два различни чорапа. Различни по цвят и различни по дължина. Това ѝ е запазена марка. Ако е с дълъг панталон и затворени обувки и никой не може да се възхити на оранжевия ѝ десен чорап (левият е зелен), си навива крачола до коляното. Носи три черни чорапогащника един върху друг – всичките с дупки и бримки, – твърди, че това било последен писък в тийнейджърската мода (че е писък, не споря, на мен определено ми се пищи, като я видя, дали е мода не знам, още не съм срещала други последователи). Освен черен лак на ноктите (когато не е на училище) носи странен грим с рисувани черни спиралки, листа, филизи и прочие флора край очите. На училище ходи все така по къс ръкав независимо от сезона.
Освен на народни танци с „Български рози“ ходи също на карате, уиндсърф, свири в някаква квартална рок група (май и пее), играе в няколко театрални групи – в училище, към българската общност и към младежката организация „Млади плеяди“, лидер е в скаутската организация. Което пък прави мен много активен, изключително зает личен шофьор, превозвач и кочияш на принцеска карета. Нямаме време не само да скучаем, не ни остава време дори да се разболеем.