Прекосяването на тези няколкостотин метра в единоборство с палавата Фуна ще остане завинаги най-яркият ми спомен от Крайстчърч. Особено зловещото бучене и свистене на електрическите жици. (Вероятно така звучат Йерихонските тръби.)
За да не умрем от скука в хотела, докато чакаме Фуна да се нафучи, събираме смелост да прекосим площада още веднъж и прекарваме вечерта в киното. Гледаме „Смърт на погребение“ – какво по-подходящо от английски черен хумор насред тропически Армагедон в най-английския град на света.
На следващата сутрин, докато напускаме града през северните квартали – все така по английски подредени и спретнати в сивото утро, макар и позасипани с листа и откършени клони, чета във вестниците за наводнения, прекъснато електричество, отнесени покриви и повредени коли, но като цяло тонът е на облекчение – разминахме се сравнително леко този път. Тропическите циклони могат да са много по-разрушителни.
„Крайстчърч е най-прелестният град на света, заявява героинята на Робърт Хайнлайн от „Фрайди“. Не се отличава нито с великолепието на Париж, нито с разположението на Сан Франсиско, нито с величественото пристанище на Рио, но има неща, заради които можеш да се влюбиш в един град, вместо да го зяпаш стъписано. Меките извивки на река Ейвън през централните улици. Сдържаната красота на Катедралния площад. Фонтанът „Фериър“ пред градската управа. Пищната хубост на прочутата по цял свят Ботаническа градина точно насред града.“
Не мога да не се съглася.
Да плуваш с делфините
Има на света такъв град, където изобщо не се замисляш какво ще вечеряш. Кайкоура на маорски означава „Да ядеш лобстър“, така че автобусът ни стоварва без много предисловия пред рибния магазин и ние послушно се сдобиваме с пресни лобстъри, които да метнем вечерта на барбекюто. А дотогава ще плуваме с делфините в океана и ще си общуваме с другите прочути местни жители – тюлените.
И съвсем не става дума за воден парк с дресирани животни. Говорим си тука за диви свободни делфини с десетки хиляди, китове на един хвърлей от брега, за популация от хиляди новозеландски ушати тюлени и безчет морски птици – включително величествените албатроси. Пък какви лобстъри, какъв риболов! Е, и стотици шумни туристи естествено но то това си е по подразбиране.
Как така всичките тези морски обитатели са се струпали в някакво заспало провинциално градче на източния бряг на Южния остров на Нова Зеландия?
Като оставим настрана притегателната сила на великолепните пейзажи – Кайкоура е притисната живописно между снежновърхата Кайкоурска планина и сините води на Пасифика (кой е казал, че делфините не са естети?), – все пак по-вероятно е изумителната концентрация на водни бозайници да се дължи на уникалния геологичен феномен Кайкоурски каньон – само на пет километра от брега морското дъно пропада с 1000 метра. Освен че обяснява присъствието на китовете (те не си падат по плитчините по съвсем очевидни причини и затова рядко се доближават до бреговете), дълбокият каньон в комбинация с топлите океански течения причинява конвекция. Дълбочинните океански води са богати на хранителни вещества, тъй като морските обитатели са невероятни мърлячи при хранене – тонове недоядени хранителни остатъци се акумулират на студеното тъмно дъно, където има твърде малко живи организми и хранителните вещества остават неизконсумирани. Когато възходящото течение ги издигне на повърхността, океанският планктон се отдава на истински пир. Щастлив угоен планктон пък е любимата храна на всевъзможни рибки, които на свой ред са лакомство за по-големите риби и така нататък нагоре по хранителната верига чак до птиците, делфините, тюлените, косатките и туристите. Голямо ядене пада в Кайкоура по всичките еволюционни клонове. Може би по-правилно би било да прекръстят мястото на „Да ядеш, да ядеш“, иначе безпричинно се фаворизират само лобстърите и не е много политически коректно.