Само ден след опустошителното посещение на екзотичната тропическа палавница Фуна (тропически циклон, категория 4) океанът е все още доста разлюлян. В туристическата фирма ни посрещат с новината, че морските условия са „умерени, предразполагащи към морска болест“. Много обещаващо!
След като се напъхваме в стегнатите неопренови костюми (кога за последен път сте обличали градински маркуч?), нахлузваме цялата гмуркаческа екипировка от маска, шнорхел, плавници и свирка (не против акули, а за сигнализиране в случай на корабокрушение или друго някакво подобно вълнуващо приключение) и се събираме в малък киносалон. Това трябва да е най-странната зрителска аудитория в историята на киното – банда черни извънземни с яркожълти антенки (шнорхелите), размахващи възбудено още по-жълти плавници (носим ги в ръце, щото са крайно неподходящи за ходене по мокета), издаващи нечленоразделни звуци (никой не може да се въздържи да не пробва поне веднъж реферската свирка). Прави ми впечатление, че ръкавите на всички костюми са оръфани край китките. Надявам се, че не е, защото любопитните делфини обичат да хапят туристите по ръцете.
Осветлението угасва и прожекцията милостиво ме отвлича от невеселите предположения. Филмът представя героите на деня – дъски делфините. В статии на български ги намерих като бутилконоси или тъмношарени. Както и да се нарича видът им, едно е сигурно – принадлежат на подклас зъбати китоподобни. Много зъбати! С облекчение научавам, че новозеландският подвид е сравнително дребен – не надхвърля 2 метра и 90 килограма, и в списъка на любимите му храни отчетливо липсват туристи. Докато кадрите ни показват безгрижно играещи в сините води делфини, гласът зад кадър напомня отново: те са диви животни, не са опитомени по никакъв начин, хората не ги хранят и не се намесват в ежедневието им освен с присъствието на туристическата лодка всеки следобед. Делфините не се чувстват длъжни да ни забавляват и ако ние искаме да постигнем някаква комуникация, то наша е задачата да осигурим забавление (!?) чрез делфиноподобен стил на плуване (!!!), издаване на делфиноподобни звуци под вода (???), пляскане и премятане през глава (!?!?) и никакво докосване на домакините! Звучи ми достатъчно безопасно, макар и малко неясно, особено в раздела с делфинските звуци, но решавам да импровизирам на място и всички вкупом се товарим на лодката.
Шкиперът ни посреща с добрата новина, че туристически хеликоптер е забелязал голямо ято делфини на 20 минути навътре в залива, докато ни раздава яркоцветни пластмасови кофи. Само минути по-късно половината от спътниците ни са прегърнали кофите най-интимно и активно си комуникират с тях чрез обмяна на флуиди, докато останалите на крака се опитваме да съзрем делфини на хоризонта.
Когато най-после стигаме до мястото, делфините не са 4-5, както аз си представях, а 400! Водата ври от премятащи се черно-бели лъскави тела. Някои фукльовци скачат високо в салто мортале презглава и през опашка, други се изплющяват шумно и демонстративно по гръб, трети обграждат лодката и я ескортират в нещо като делфински галоп, мятащи гърбове ту отдясно, ту отляво, стрелкащи се във всички посоки. Любопитни и игриви като деца, делфините ни заобикалят досущ тумба циганета американски турист.
Водата е ледена! Дори с неопрена дишането ми спира за известно време. Не помага и шнорхелът, с който аз имам много малък опит (пробвала съм веднъж, като бях на 6 години). Отстрани изглежда толкова просто – дишаш си през тръбичката, докато маската е натопена под водата, за да виждаш по-добре делфините. Направо фасулска работа! Даже Аспаруховите войници са го практикували, докато лежали в засада в блатото (ако може да се вярва на българската кинематография). Обаче в моята маска прониква вода през всевъзможни места, които е трябвало да проверя и уплътня предварително, сега вече е твърде късно, и ми влиза в носа, докато аз отчаяно се опитвам да дишам през всичката гума, натъпкана в устата ми. (Аспаруховите войници със сигурност са нямали такъв проблем.) За да спестя агонизиращи подробности от унизително безпомощното си полуудавяне в компанията на 400 зъбати китоподобни и 30 плацикащи се туристи и в най-нелепото възможно облекло, ще обобщя, че накрая зарязвам подводното гледане, маската и проклетия шнорхел и се отдавам на надводно съзерцание.
Когато най-после преодолявам кислородната недостатъчност и мога отново да мисля, си спомням техниките за забавление на делфини. Започвам енергично (надявам се делфинско) плуване с прибрани ръце и крака, докато издавам смешни (дано минават за делфински) звуци във високата тоналност (може и в ултразвуковата да успявам, но нямам слухов рецептор за тези честоти, така че не претендирам). Доколкото мога да чуя сред всичкото пляскане наоколо, и другите туристи актьори наблягат на подводното пеене. По смеховете и ръкоплясканията от лодката съдя, че дори да не представляваме особена атракция за делфините, то поне публиката на палубата оценява високо изпълненията.