И тогава се случва нещо, за което не съм си и мечтала. (То кой ли пък си мечтае да се озове във вряща рибена чорба?!) Делфините идват да ни разгледат отблизо. Предполагам, че имат всички основания – някакви смешни тромави животни, черни с жълто, вдигат ужасен шум в близост до онова голямо бяло нещо, дето често се появява в залива. Направо си представям как делфинската туристическа агенция рекламира събитието: „Елате да видите смешните пеещи хора край Кайкоура! Забавление за цялото семейство! Не знаем защо идват, какво точно ги привлича, но се появяват всеки следобед“ – със същите думи, с които на нас ни обясняват защо делфините идват при хората.
Дъски делфините може и да не са много едри за китоподобни, но от една ръка разстояние зъбатите им усмивки изглеждат страшнички. Мокри лъскави тела се гмуркат безспирно навсякъде около нас. Черни гръбни перки описват пъргави елегантни дъги и изчезват в изумрудената бездна. Едно голямо интелигентно делфинско око се показва на педя от лицето ми, вглежда се внимателно и някак настойчиво, докато с бавна перфектна дъга потъва отново в дълбините. Побиват ме тръпки от срещата. Като от контакт с представител на чужда цивилизация – интелигентен, любопитен, но арогантен и абсолютно непознаваем в неговата си вселена.
Делфините се състезават с нас, предизвикват ни и се фукат с майсторските си акробатики още известно време, но накрая изгубват интерес и се отдалечават. Уговореният звуков сигнал ни вика обратно на лодката. Ако съм си мислела, че океанската вода е студена, сега ми се налага да предефинирам концепцията си за студено, изложена на вятъра, който охлажда бързо мокрия неопрен. Събличането на нелепото маркучоподобно нещо се оказва дори още по-голямо предизвикателство от обличането заради вкочанените ми треперещи ръце и бясното люлеене на лодката.
За да избегна потискащата гледка на групово повръщащи обяда си хора, излизам на мостика за нов туристически бонус – съвсем близо до нас новозеландски ушат тюлен си е хванал риба и я мята бясно, опитвайки се да я доубие и погълне едновременно. Екшънът привлича вниманието на няколко морски птици, които пикират над него с надежда да докопат остатъци от тюленската следобедна закуска. Тяхното струпване пък привлича интереса на един албатрос. Самоуверен, безшумен и огромен като малък безмоторен самолет, царят на небето се снишава рязко, но в цялата суматоха на грачене и крилопляскане никой не му обръща внимание. Недоволен от посрещането, албатросът перва назидателно една от по-едрите птици. Глъчката внезапно стихва и всички се цопват послушно във водата, намествайки сконфузено крила и спазвайки благоприличие, стараейки се всячески да се реваншират за показаното неуважение. След достатъчно дълга пауза, удовлетворен от подобаващото подчинение и след като се уверява, че тюленът е погълнал успешно и без остатък цялата риба, албатросът приплясва мощно с двуметровите си крила и се отдалечава бавно в посока към брега. Натам поемаме и ние, след като шкиперът ни е преброил поне седем пъти, за да се увери, че всички сме обратно на борда.
За никой, запознат с алчната консуматорска човешка природа, не е изненада, че в Нова Зеландия наблюденията на китове, тюлени и прочие морски бозайници през последните два века са се извършвали предимно през мерниците на харпуните. До средата на XX век Кайкоура е китоловна база. Неголяма и небогата. За малобройното население „от кол и въже“ замирането на китоловната индустрия донася тежки времена на бедност и безпътица.
Маорите от местното племе кати кури имат интересна легенда за своя прабаща Пайкеа, който прекосил Пасифика на гърба на кит и така достигнал бреговете на Нова Зеландия. Великият кит Тохора е свещен символ на племето. В моменти на страдание, нужда и безпътица маорите се обръщат към неговия безсмъртен дух за съвет и подкрепа, както направили и през 80-те, насред жестоката икономическа криза, основавайки скромна туристическа компания за наблюдение на китове. Тохора трябва да е харесал идеята, защото успехът на начинанието бил невероятен. Днес целият проспериращ град се занимава с туризъм – наблюдение на делфини, китове, тюлени, албатроси; гмуркане; каяци; плюс пословичната слава на местните лобстъри и фантастичните гледки в добавка към стратегическото местоположение, само 180 км северно от Крайстчърч (най-големия град на Южния остров) – това си е направо рецепта за успех. Кайкоура вече я пишат в учебниците по бизнес като новозеландското икономическо чудо.