За много години!
Мислех да не пиша повече писма, а да изчакам да стана световноизвестна с рекламния клип на „Гинес“, в който се снимах, и тогава да раздавам само автографи, но като се разбра, че клипът се пази в дълбока тайна и ще се излъчва само в Малайзия, трябваше да сменя тактиката.
След като се разминах с блясъка на кинославата, се наложи да се задоволя с по-земна кариера и започнах работа към една новозеландска фирма с гръмкото име „Норт Саут Егс“ или казано на роден език „Северо-южни яйца“. (Имам чувството, че всичко около нас е или северно, или южно, или северо-южно, изтокът и западът не се котират много високо.) Подозирам, че ме назначиха, защото бях единственият човек в нашия провинциален градец, който знаеше какво е това мърчъндайзинг. В моя случай означава сутрин да подреждаш и да поръчваш яйцата за супермаркета. Имам само един час работа на ден и не ми плащат много, но в добавка към шестте часа в кафенето почти правя пълен работен ден.
По Коледа, както си му е редът, прекалихме и с яденето, и с пиенето. Имаше малък спор за това колко трябва да са постните ястия на масата – 7 или 9, и в крайна сметка бяха доста повече от сбора на горните две числа. А пък за пиенето не ми се говори. Намерихме по чудо хубава водка (разбирай – от безмитния магазин) – 40 градуса, а не обичайните за тук между 28 и 35; моят шеф германец ми подари една бутилка немска сливова ракия (от много специален немски магазин чак в Окланд) с подозрително славянското име „Сливовитц“, за която твърдеше, че била традиционно германска още от времето на Австро-унгарската империя. Така или иначе, и на нея градусът ѝ беше добър, така че не ѝ простихме, пък вината и бирите тук са традиционно добри и в големи количества.
Е, вече стана ясно защо Борко чак до Нова година заобикаляше нашата къща отдалече, твърдейки, че му става лошо само като види паркинга ни, без да влиза вътре. Тежък е животът на емигранта – две мнения няма.
Та след Коледа, след като си подредих яйцата (мъжът ми много се кефи на тази формулировка), се оказа, че няма какво да правим, времето се развали, не ставаше за плаж и така от само себе си се наложи идеята да идем на традиционната българска среща в Лонг Бей, Окланд, до електрическото влакче. Прави се всяка година на Боксинг Дей – 26 декември. Организирахме се за нула време, всяко семейство от Уоркуърт излъчи поне по един представител и се замъкнахме в Окланд, който пък целокупно беше решил да се изнесе за празниците, та задръстванията бяха неописуеми. Намерихме по картата въпросния парк. Той се оказа дълъг километри и препълнен с маори, полинезийци и китайци, но никакви българи. Към два часа следобед открихме най-после влакчето и след като го обиколихме няколко пъти, решихме да попитаме единствените бели хора наоколо дали няма друго влакче. Е, те се оказаха българи. До 5 часа вечерта се събрахме към 60 души. Стана голям купон – децата пищяха и се гонеха, оформиха се две карета за белот, бабите дундуркаха бебетата, младите програмистчета се заеха да ухажват девойките. Изобщо прекарахме си приятно, запознахме се с много хора, разменихме си адреси. Беше типично българска среща – никаква организация и много импровизация, най-вече в стил ядене и пиене.
На новогодишния купон нямахме Дунавско хоро, така че, ако ви е на сърце, изиграйте едно Дунавско и за нас. На Бояна, по нейно собствено признание, най-много ѝ липсват джумерките, така че, добри хора, хапнете си джумерки и за бедното дете емигрантче, което вече бърка българските думи, но още помни вкуса на пресните джумерки.
Маслини, водка и стръв,
или „Сблъсък на цивилизациите“,
но не по Самюел Хънтингтън
Нова Зеландия е рай за любителите на риболова. Лодката и въдиците са точно толкова необходими и задължителни за всяко домакинство, колкото са хладилникът, телефонът или телевизорът. Рибното разнообразие и изобилие в океана не може дори да се сравнява с това на малкото, системно тровено с промишлени отпадъци и безогледно тралено Черно море – риболовът е плодотворен, удовлетворителен, масов и направо задължителен. Да нямаш лодка, е социално неприемливо, да не ходиш за риба, е крайно подозрително, да не кажа незаконно, а да не ядеш риба, е скандално и нечувано.
Най-добрият начин новопристигналият имигрант да декларира зачитане на местната култура и желание за вписване в обществото е да се снабди веднага с лодка и да започне да кани съседите си на риболов. Уловената риба се консумира прясна, така че много скоро, подтикван от вроденото си гостоприемство и национални традиции, имигрантът кани новите си приятели риболовци на вечеря.