Примамени от обещанията за традиционна българска кухня, водени от огромно любопитство и безгранична добронамереност, новозеландските съседи приемат поканата. Питат любезно домакините какво е любимото им питие (водка поради трагичното неналичие на ракия по тия краища на света) и се материализират с английска точност в уговорения час на скромния имигрантски праг. Не идват с празни ръце – носят цял стек малки бутилки с безцветна газирана течност, очевидно безалкохолни напитки, и домашно печени бисквити.
Домакините, от своя страна, са се подготвили подобаващо. На масата са подредени мезета и салати – маслини с лук, шопска салата с бяло сирене (тук наричано „Фета“), сирене с червен пипер и олио, мариновани печени чушки (вносни, купени от сръбския магазин в Окланд – новозеландците не ядат и не произвеждат подобни неща). От фурната се носят неустоимите аромати на плакията от океански сафрид и скумрия, наловени собственоръчно от гордия собственик и капитан на моторна рибарска лодка, подвизаващ се на сушата в скромната роля на мой благоверен съпруг. В хладилника се изстудява цяла тенджера с таратор, а захлупена съдинка на котлона крие току-що приготвените лозови сърми. С дълбокото убеждение, че менюто е достойно за кралска трапеза, домакините нямат никакви притеснения за храната и могат да се концентрират върху разговора и гостите си.
Новозеландците са по принцип много общителни, любезни и толерантни, обиграни във воденето на незначителни раздумки, истински майстори в дисциплините „Разговори за времето“ и „Разговори за риболов“, така че комуникацията тече гладко и приятно, дори с моя крайно беден речник и жалък разговорен английски. Гостите ни са любопитни за повече подробности от нашето минало и родината ни, задават въпроси за българската национална кухня. Ние сочим предястията на масата и обясняваме кое какво е, подканяме ги да опитат. Те кимат усмихнато и разбиращо, ровят с вилици из шопските си салати и току бучнат и хрупнат някоя краставичка.
На досетливата домакиня скоро ѝ светва, че салатите не са подходящо мезе за питиетата на посетителите – изстудена бира (в Нова Зеландия се пият само две неща – „Експорт Голд“ и друга бира), и сервира сърмичките. Деликатни, спретнати и дъхави, с аромат на дафинов лист и бахар, гарнирани с българско кисело мляко (от специален магазин за здравословни храни) – направо пълнят устите ни със слюнка.
Гостите обаче подбутват зелените ролца оттук-оттам, кусват много пестеливо ориза, не докосват млякото, нито лозовите листа, иначе все така се интересуват, питат за рецепти, кимат разбиращо. На директния ми въпрос са принудени да признаят, че не обичат маслини (всъщност повечето новозеландци смятат маслините за гнусни, както ще науча по-късно), никак не харесват сиренето „Фета“, намират за крайно необичайно, даже подозрително, яденето на гроздови листа, пък били те и ароматизирани с други листа (малцина новозеландци знаят какво е дафинов лист и как се ползва), а за българското кисело мляко просто не знаят как да ми го кажат любезно, ама е направо отврат – в Нова Зеландия киселото мляко се предполага да е сладко и се консумира като десерт. Това последното се изяснява чак като споменавам таратора – студена супа с кисело мляко, вода и краставици, ароматизирана с чесън, орехи и копър! – изумлението им няма граници и любезността отстъпва пред откровения ужас.
Вечерята вече демонстрира явни признаци на провал, но все още ни остава надеждата, че фантастичната рибена плакия по домашна семейна рецепта, която продължава да ни залива с талази сладковония от кухнята, ще заличи спомена за несполучливото начало на вечерта и най-после ще угостим с нещо гостите си. Предварително сме се информирали и имаме абсолютните им уверения, че обичат риба, вече сме описали в детайли останалите съставки на ястието и до момента няма никакви възражения нито срещу доматите, нито за лука, нито за киселите краставички или подправките.
Докато припряно отнасяме злополучните ордьоври и подреждаме трапезата за тържествената поява на основното блюдо, ни връхлита друго неочаквано бедствие – с усмивка на недоумение гостите питат защо не пием водката, която са ни донесли, уж обичаме водка, пък...?
Паниката е бездънна! Домакините се споглеждат с ужас и се втурват към кухнята да открият въпросния алкохол. Бърз приглушен шепот на скришно зад хладилника изяснява, че единствените бутилки, донесени от посетителите са малките газирани напитки, които след повторна проверка се оказват... бутилирани алкохолни коктейли с крещящи етикети „Водка КГБ“. (Много новозеландци си мислят, че пият водка, и обичат водка, защото се наливат по баровете с подобни псевдоалкохолни коктейлчета с алкохолно съдържание около 2%, повечето кивита изобщо не подозират за съществуването на алкохолен концентрат със същото име или ако са чували, са убедени, че е смъртоносен без разредител.) Още смутени смотолевени извинения за недоразумението. Моментално отваряме набедените шпионски напитки и гаврътваме по едно безалкохолно с лек аромат на водка в послевкуса. Най-после неловкият момент е преодолян и сме готови за гвоздея в програмата – сервираме димящата плакия и подхващаме наново разговорите за риболова. Вечерята все пак е обречена на успех.