В болницата бяха потресаващо внимателни с нас, дръпнаха ни един подробен разпит и се опасявам, че при следващ инцидент ще ме разпитват социалните служби. После проведоха надълго разговор с Бояна, като много се подразниха, че тя не говори достатъчно езика и се налага ние да им превеждаме. В крайна сметка постъпиха както тя пожела – никакви игли, спринцовки и упойки. Залепиха я с лепило, въпреки че по всеобща лекарска преценка това не беше много подходящо. Сега има доста забележим белег на лицето, но нейсе. Юнак без рана не ходи, а по този критерий Бояна е от най-юначните.
В Уоркуърт станах много популярна покрай нейните инциденти. Сега целият град, като идва да пие кафе при мен, пита как е детето, оправи ли се вече, как се справя в училище и т.н.
Другото важно събитие е, че ходихме на разходка до Фангарей – единственият по-голям град на север от Окланд. Много ни хареса, Румен си намери работа там и през март се местим. Дотогава трябва да си вземем шофьорските изпити, да си намерим къща и подходящо училище за Бояна. Така че приключваме със селския период и се гмурваме отново в мощните течения и опасностите на големия град.
Почти едновременно с нас още едно българско семейство се мести във Фангарей, така че преместваме базовия лагер със сто километра на север. Следващата информационна сводка ще бъде вече вероятно от там.
Да си купиш къща в Нова Зеландия
Български имигранти си купуват къща в Нова Зеландия.
Разиграва се нещо като нов драматургичен жанр – драма с непредсказуем изход в екзотичен новозеландски стил.
Главните действащи лица – семейство източноевропейски имигранти, силно привързани към идеята да живеят в собствено жилище не само заради националните си традиции, а и заради ужасяващите, непрестанно покачващи се наеми, леко затруднени в избора поради някои незначителни разминавания в стандартите на двете държави – с парите от продажбата на апартамент в центъра на третия по големина град в малката бедна държавица на брега на Черно море не могат да си купят дори гараж, да не говорим за жилище в провинцията на другата малка бедна държавица оттатък екватора и изобщо оттатък всички мислими разстояния, някъде около неприличното място на географията.
Тук в действието се намесва един много важен второстепенен герой – банковият агент, който с хищна вълча усмивка и неподражаем любезен ентусиазъм им предлага заем, надхвърлящ значително сумата, която двама работещи средностатистически новозеландци биха могли да изплатят за 40 години. С други думи, банката великодушно им дава възможност да плащат цял живот без шанс да изплатят заема и накрая по необходимост да се разделят с къщата.
Ако искат. Това е свободна страна, все пак.
Двамата консервативни, твърдоглави източноевропейци не искат. Надяват се да се случи чудо – да намерят хубава къща за малко пари, така че да я изплатят само до края на живота си. В опит да подпомогнат случването на това невъзможно събитие обикалят като гламави, гледат стотици къщи, зубрят наизуст адреси, по неволя стават нещо като строителни полуексперти, превръщат дневната си в клуб „Сръчни ръчички“, като я зариват с изрезки от вестници, ножички, моливи, гъсто изписани и после дебело зачертани листове, визитки, схеми, брошури, снимки и други книжни материали.
Детето на двамата главни герои вече не иска да чува за къщи, твърди, че му се повръща от къщи, и демонстративно усилва звука на телевизора или се затваря в стаята с компютъра, колчем стане дума за жилища. Котката изразява мълчаливо, но красноречиво негодуванието си от идеята за ново местене, като пикае във ваната, напомняйки по този начин, че в новата къща ще има нови котешки териториални вражди. Двамата кандидат-новодомци са отчаяни. Не само поради тоталното неразбиране и липса на съчувствие от страна на останалите членове на семейството, но и заради някои странности в архитектурните традиции на Новата Зеландия.
Първо, тухлите и цимента тук ги имат за непостижим лукс. Всички къщи са от дървени греди и талашитени плоскости. Вместо на бетонен постамент стоят върху набучени в земята колове или дори подпрени върху варели или няколко големи камъка (виждала съм варианти с натрупани един върху друг палети или стари бракувани траверси). Идеята е да са над замята, за да може водата от постоянните дъждове и наводнения да се изтича свободно отдолу, без да наводнява жилищните помещения. Като иска някой да се изфука, че е голям баровец, си слага на дървената фасада на къщата тухлена облицовка откъм улицата и това качва цената на имота с поне 20 хиляди долара.