Второ, къщите имат поне по три спални (някои са с по пет и повече), което отново е скъпо и не особено практично, ако нямаш поне три деца. То и за новозеландците не е практично, защото кивитата обикновено имат по 5-6 деца, а маорите по 13-15. Но традицията повелява къщите да са с три спални. Да не говорим, че така наречените спални са кутийки с вграден килер, който минава едновременно за шкаф и за гардероб, защото в помещението няма място за истински такъв – там можеш да напъхаш само леглото, а в някои случаи, само детско креватче.
После идва ред на кухнята – там задължително няма смесителна батерия на мивката и за да се постави такава, трябва да се режат стени, да се местят тръби и прочие. В баните обикновено цялото пространство е заето от стара охлузена вана, над която много рядко се кипри душ (в повечето случаи душ няма).
Фаянсовите плочки се смятат за някаква изчанчена модна тенденция от далечните краища на света и могат да се видят само в списанията за обзавеждане. В нормалните човешки къщи си има мухлясали, изгнили или в най-добрия случай в начален стадий на гниене талашити по стените. Боядисани в зелено или розово (или и двете). Подовете на целите жилища са покрити старателно с добре отъпкан мокет до най-малкото ъгълче и килерче (много често и в банята). Обикновено в износоустойчив цвят, което в повечето случаи означава мърляво кафяво, мърляво сиво или някой друг подобен интензивно развеселяващ багър.
А ако се съди по прозорците и разположението на жилищата, човек може да предположи, че се намира в сърцето на пустинята, където слънцето сипе изпепеляваща смъртоносна жар над покривите. Тук-таме се среща къща, обърната на север, за да лови слънцето (отсам екватора е така), но за да се поправи тази архитектурна грешка, покривът стърчи поне два метра извън стените и им осигурява плътна сянка по всяко време на годината и деня. Прозорците са не по-големи от екрана на телевизор, задължително разделени на малки правоъгълничета, за да възпрепятстват допълнително достъпа на светлина, достатъчно високо, за да се крият в сянката на стрехата, и непременно плътно покрити с два пласта завеси от специална гумирана материя, за да не гният от постоянната влага от конденса на водата по тънките неизолирани стени и еднокатни стъкла.
Много често къщичката е сгушена под вековни дървета с плътна сянка, почти невидима под надвисналите клони, а не е рядкост и ситуацията, в която въпросните дървета са някакъв изчезващ местен вид и собственикът няма право да ги сече дори ако падащите мъртви клони застрашават покрива на къщата или живота на децата му.
За уплътняване на прозорците и вратите никой не е и чувал, дори като са затворени, къщите си се проветряват безпрепятствено през пролуките в дограмите, често достатъчно широки, за да си провреш ръката. Нещо повече – всички масово се кълнат, че така и трябва да бъде, защото добре уплътнените къщи кондензирали влагата и много мухлясвали.
Към всички тези достойнства на новозеландските къщи се прибавят неизброимо количество вградени шкафчета, килерчета, гардеробчета и прочие съмнително полезни помещения без прозорци, които заемат около половината жилищна площ, и вездесъщата миризма на мухъл и прах от мокетите, старата дървесина, пердетата и гардеробите.
Ако случайно открием къща, строена според съвременните представи (имам предвид нашите странни, направо екзотични хигиенни изисквания и прищевки) за архитектура и на прилична цена, тя ще е в квартал, където живеят само безработни маори с десетки деца, щъкащи по улицата, безстопанствени кучета, захвърлени оглозгани купета на автомобили, никога неподстригвани поляни и неподдържани градини, откъдето настоящите ѝ собственици се опитват да избягат.
Та залисани в тези въодушевяващи занимания (как звучи само – да си избираш къща!), източноевропейските имигранти незабелязано промениха изискванията си, вече се радват като деца при вида на мивка със смесителна батерия или баня с душ и са готови да си купят първата барака, която им предложат, само за да се отърват от този кошмар. Имат мрачното подозрение, че агентите по недвижими имоти точно това целят.
Спомнят си с носталгия родната панелка с любимите фаянсови плочки в цвят „пепел от рози“ и стария полиран паркет, капещата, но все пак смесваща смесителна батерия и широката само метър, но слънчева тераса. Ей, лошо нещо е носталгията!