Ние старателно свикваме и се преструваме, че спим. На шестата седмица след пристигането ни към обичайния птичи брътвеж и котешки виртуозни изпълнения се добавя нов елемент: масирани звуково-визуални изстъпления под формата на всякакъв размер, цвят и калибър фойерверки, изстрелвани от дворовете на близки и далечни съседи. Обичайно тихото градче се оглася от стотици изстрели, пукотевици, писукащи, фучащи, пращящи и трещящи ракети. Обичайно тъмното и дъждовно небе се озарява от зелени, червени, сини, бели, шарени, проблясващи, примигващи, святкащи и избухващи светлинки.
След половинчасово мятане в леглото се примирявам, че тази нощ явно няма да се спи, и излизам на верандата да се полюбувам на зрелището. Чула стъпките ми, щерката дотопурква, наметната с одеяло срещу хапещия студ и хапещите комари. Благоверният ми съпруг ни обявява за напълно луди, завива се презглава и продължава да се преструва, че спи. Още половин час по-късно преосмисля диагнозата, обявява всички новозеландци за смахнати и се затътря в кухнята да прави чай.
Над нас валят звезди, водопади от светлина и разноцветни отражения по покривите и прозорците на къщите, въздухът се изпълва с мирис на сяра и барут, в далечен двор се вижда клада и хора, които като че ли горят чучела в огъня. Тътен, пукот, пращене и трясък изпълват въздуха, а зад хълмовете, където е големият град, се вижда променливо зарево като от военна канонада, което ни подсказва, че пироманската лудост не е ограничено квартално явление.
Изпиваме си кротко чая и малко преди полунощ, когато интензивността на пукотевицата е слязла до границата на поносимостта, се връщаме в леглата си. На другия ден с помощта на жалките си лингвистични умения (английският ми по това време е нещо като никакъв) интервюирам трима колеги по повод на среднощната заря. Противно на очакванията ми, че е било национален празник – Ден на армията, Всенародно честване на рождения ден на британската кралица, маорската Нова година или нещо друго от този сорт, получавам три различни версии, една от друга по-странни и неубедителни. Единственият повтарящ се елемент в трите отговора е името Гай Фокс.
Според 21-годишен млад мъж Гай Фокс е борец за справедливост от далечното минало (в страна с има-няма двестагодишна история и Средновековието, и Каменната ера принадлежат към една и съща епоха – на необозримо далечното минало), който се опитал неуспешно да запали Парламента и бил осъден на смърт от краля. Според 43-годишна майка на три деца Гай Фокс се борил срещу католическата църква и папата, бил хванат и обезглавен, а Денят на Гай Фокс е по-скоро религиозен празник. Третата версия, предложена от английска имигрантка, направо ме хвърля в оркестъра. Тя разказва как в родината ѝ в Деня на Гай Фокс палели големи огньове и горели на тях чучела на Гай Фокс, а понякога и на папата, защо точно, не беше сигурна. Версията, която предлага дъщеря ми при завръщането си от училище, е още по-шокираща. Според нея Гай Фокс бил хем обесен, хем обезглавен, хем удавен, а бил и нарязан на парчета. На мен лично тези кървави детайли ми идват малко множко и аз демонстративно сменям темата. Ден по-късно вече сме забравили за нея.
Има твърде много неща да учим и странности, с които да свикваме. Като навика на кивитата да ходят боси, но с плетени вълнени шапки, да си събуват гумените ботуши, като влизат в банка или магазин, да нямат смесителни батерии на чешмите, да не дават мигачи, като завиват, да сдъвкват половината думи и срички, като говорят, така че никой нищо да не им разбира, да пият чая с мляко и да консумират киселото мляко като десерт, да се напиват с бира (!!?) и да смятат маслините за най-гнусното нещо на света.
Година по-късно, вече в друг град, в друга къща и със самочувствието на стари вълци имигранти посрещаме Деня на Гай Фокс подобаващо. Дъщеря ми е успяла да ни убеди, че е едва ли не проява на антисоциално поведение да не изстреляш поне няколко безобидни фишека в общата какофония, така че ние сме си купили малко бенгалски огън и две-три пищящи бомбички. В Нова Зеландия има много строг контрол върху продажбата на фойерверки, разрешена е само 5 дни в годината – от 1 до 5 ноември, а употребата им – само една нощ годишно: в Деня на Гай Фокс, 5 ноември. Тогава могат да се палят огньове, дори клади, разбира се, след като си уведомил пожарната за намеренията си, иначе като нищо ще получиш ефикасна пожарогасителна баня по сигнал на приятелски настроени загрижени съседи.
Този път живеем в по-голям град и съответно интензивността на светлинните и звукови ефекти е по-голяма. Освен че е красиво, на моменти става направо непоносимо с всичкия серно-фосфорен пушек, децибели и неизтощимо кръвожадни пясъчни мушици и комари. Така че по някое време аз се примъквам незабелязано вкъщи и започвам да тършувам из интернета, за да науча какво аджеба празнуваме толкова вдъхновено. Историята се оказва кървава, драматична и неочаквано за мен – автентична.