Налага се поне по три пъти да ги моля да повторят какво казват, после да уточня дали всъщност ми задават въпрос и какъв по-точно е той и така в този дух прекарваме мъчително дълго време (мъчително за тях – аз съм на работа, все някак трябва да си прекарвам времето), докато те, за да се отърват от мен, решават да си купят каквото и да е. За двата дни, откакто работя, продадох една холна гарнитура, един кухненски шкаф, две възглавнички и изтръгнах обещание от две възрастни лелки да си купят разтегателни кресла. Като се има предвид, че на ден влизат по десетина души в магазина – хич не е зле. Чака ме голямо бъдеще в тази компания.
Това по-горе е оптимистичният поглед към новата ми професия. Песимистичният вариант, който е обсебил съзнанието ми напълно, изобилства с разни идеи как никога няма да го науча този език достатъчно, за да говоря по телефона с разни възмутени лелки, които не знаят какво точно питат, но очакват аз да им отговоря компетентно; никога няма да схвана тънките разлики и различните процедури при десетте начина на отложено плащане, плащане с чекове, ваучери, купони, кредитни карти, разни други карти, в брой, комбинирано и как ли още не, с които клиентите ми са сякаш по рождение запознати; ще ми трябва доста време да свикна да изглеждам непрестанно много заета, когато всъщност нямам какво да правя. (На това последното новозеландците са направо царе! Непрестанно повтарят колко са „бизи“ (заети), а всъщност навсякъде е широко застъпен основният южноамерикански принцип „маняна“. Такива професионалисти са в размотаването, че направо може да им се завиди.)
Представям си също как целият град подробно се осведомява за почивните ми дни и идва да пазарува само тогава, за да избегне срещата с оная „крейзи лейди“ със смешния акцент – от Германия ли, от Южна Африка ли, откъдето там беше.
До Кейп Реинга и обратно
Като напуснахме България, със закъснение си дадох сметка, че сме пропуснали да отидем и да видим толкова много места в тази прекрасна страна. Зарекох се в Нова Зеландия да не правим тази грешка и да обиколим и видим де що има чудо за гледане, всички онези места, заради които хората идват от другия край на света, само и само да се подивят ден-два на новозеландските красоти и чудесии.
Разбира се, не стана така. Първо не можех да карам опаките коли по тесните пътища, после вече работех, и то все в събота и неделя, така че нямах никакво време за пътешествия. И така един ден внезапно ми светна, че живеем в тая страна вече толкова време, а освен зоопарка и Скай Тауър в Окланд нищо друго не сме видели. Седнах на компютъра и за половин час спретнах програма за пътешествие до Кейп Реинга – най-северната точка на Нова Зеландия.
Обадих се на едни приятели да ги навия и тях и така в съботата преди Възкресение Христово в шест часа сутринта вече пием кафе и се стягаме за път. Планът е да тръгнем рано и за два часа да сме в Кайтая – градчето, откъдето в 9 часа тръгват автобусите на фирмата, организираща екскурзията. А защо ще пътуваме с автобус ще стане ясно малко по-късно.
В типичния за мен маниер съм проверила всичко друго, но не и дали има свободни места – разчитам на пословичната спонтанност и липса на организация във всяко кивешко начинание и се надявам да не са ни нужни резервации. Според рекламния сайт на туристическата фирма пътят от Фангарей до Кайтая е точно два часа, обаче аз не съм скоростен шофьор, така че си давам половин час повече и абсолютно убедена, че съм предвидила всичко, в шест и трийсет обявявам старт. Но не би – хлапетата точно сега решават да закусват, да ходят в тоалетна, да тършуват в гардероба за любимата си шапка и да си търсят книга за четене в последния момент. Отнема ни само двайсет минути да се настаним в колата и да потеглим.
Два часа по-късно след прекрасно пътуване по великолепни пътища и приказно хубаво време, когато пътните табели показват, че ни остават само 20 километра до Кайтая, а часовникът великодушно ни дава десет минути за преодоляването им, се сбъдва за пореден път моят новозеландски кошмар – пред нас се извисява планина. Стръмна, зелена и мрачна. От целия си шофьорски опит в тая страна знам, че в Нова Зеландия има неписано правило: когато пътят стигне до планина, хребет или дори само възвишение, да мине през най-високата точка. Даже ако има проход между две височини, шосето пак ще се изкатери първо по единия хълм, после по другия и след това лъкатушно и дълго ще се спуска от другата страна. Кой е луд да прекарва пътища през проходи и тунели и да си загуби хубавата гледка от високото и силните преживявания по завоите!