Въпреки горещата молба, която отправям наум към всички маорски божества: „Нека този път да е различно!“, така нареченият Главен щатски път номер едно се устремява нагоре по стръмното с неописуеми лупинги. Известно време пътните знаци предупреждават за всеки следващ опасен завой, обаче накрая и те се отказват и последната табела гласи: „Опасни завои и наклони през следващите 8 километра“. След това сме оставени на милостта на съдбата.
Пълзим нагоре по стръмното като мравка по Мьобиусова лента. Всички от задната седалка се оплакват, че им е лошо, и аз разбирам защо влакчетата на ужасите не са особено популярна атракция в Нова Зеландия – ами кой ще си дава парите за подобни развлечения, като може просто да се разходи до Кайтая и хем да подиша чист въздух, хем да пообиколи родината, хем да си набави липсващия му адреналин. На последния завой, преди да преодолеем върха, четиригодишната Ема започва да повръща. Налага се да спрем, за да преоблечем детето с чисти дрехи и да почистим колата, с което окончателно изгубваме всички шансове да хванем автобуса.
Решаваме поне да слезем до градчето да го поразгледаме и след изненадващо краткото спускане се озоваваме пред табелата, поздравяваща ни с добре дошли на три езика: DOBRO DOSLI! HAERE MAI! WELLCOME! – сърбохърватски, маорски и най-накрая за неуките, дето не говорят езици, великодушно и на английски. За да не остават съмнения и загадъчности, трябва да обясня, че Кайтая е известна със сравнително голямата си популация от хървати (тук им казват далмати), дошли в края на XIX и началото на XX век, за да копаят каурова смола. През първата половина на XX век това бил много доходен бизнес и Нова Зеландия била най-големият световен износител на смола за производство на лакове, бои, линолеум и други. Работата е там, че когато белите заселници дошли по тези краища, вече нямало каурови гори, но затова пък в блатата, под пясъците и калта, които са основните почви в тази част на острова, имало тонове каурова смола, трупана там с хилядолетия. По-късно, когато добивът на смола намалял и вече нямало препитание в този бизнес, хърватите си купили земя, оженили се за маорски момичета и сега наследниците им имат огромни ферми, носят хърватски фамилни имена, но повечето от тях се смятат за маори и едва ли могат изобщо да прочетат хърватския надпис на табелата на входа на града.
Градчето не ни изненадва с нищо друго – спретнати, но бедно изглеждащи къщички, главна улица с две редици магазини, хора влизат и излизат от малките кафененца и бакалийки и... Какво е това? Автобус! Бавно потеглящ от паркинга пред супермаркета.
Като в американски екшън паркирам както сваря, пресичаме улицата и френетично ръкомахаме, докато шофьорът на автобуса, силно заинтригуван от необичайното представление, спира и отваря прозореца си. След десетминутни преговори се установява, че като по чудо първо – това е автобусът на друга компания, но и те имат същата екскурзия, второ – всички места са били резервирани, но пет души не са дошли, въпреки че са ги чакали, и сега има пет свободни места (точно толкова ни трябват), трето – автобусът вече е закъснял и не може да се бави с нашето настаняване, така че да го последваме до първата официална спирка – малко след излизане от града, и там да си купим билети.
Опитвам се да обърна и да последвам автобуса по най-бързия начин, но движението в малкото градче е супернатоварено в сутрешните часове, забавям се достатъчно, за да изгубя автобуса от поглед още след първото кръстовище. След още десетминутно лутане, докато аз опознавам всичките шест и половина улички на градчето, а децата почти се разплакват, че сме изпуснали последния си шанс, виждаме табела с името на компанията, която търсим. Питаме и най-накрая ни насочват правилно. Настигаме автобуса беглец в едно крайпътно кафене, настанено в бивша дъскорезница, с двор, пълен с грамадански каурови дънери и коренища, и магазинче за сувенири.
Едно от уникалните свойства на кауровата дървесина е, че не гние и е на практика вечна (освен ако не бъде изгорена), което позволява дори и в днешно време да се намират стволове и дънери на дървета, отсечени или паднали преди векове и заровени дълбоко в калта на блата и реки. Разбира се, този добив е твърде ограничен и намерената по този начин дървесина се използва основно за производство на сувенири – уникални и безумно скъпи. Шофьорът на нашия автобус ни разказва, че преди две години японска възрастна двойка си купила от точно този магазин каурово джакузи за 90 хиляди долара. В Кайтая за тези пари могат да се купят две къщи.
И така, след кратката почивка за похапване и разтъпкване (много важно неписано новозеландско правило е, че нищо, ама нищо не се прави, без да е предвидено хранене и почивка на всеки два часа) пътуването до Кейп Реинга започва. Тук препоръчвам на всички четящи тези редове да погледнат картата на Нова Зеландия, за да добият представа за какво ще иде реч. В най-горния край на Северния остров има едно тъничко дълго хоботче, протегнато още по на север. Това е така нареченият Найнти Майл Бийч, сиреч Деветдесет мили дълъг плаж, който е с много правилни, гладки очертания отляво, откъм Тасманово море, и е силно нащърбен и издълбан от разни заливи и пристанища бряг отдясно, от страната на Тихия океан или Пасифика, както му казват тук. На края на хоботчето има малък нос, който е най-северната точка на Нова Зеландия и се нарича Сървил Клифс. На Кейп Реинга (Нос Реинга) не му достигат само 4,8 километра, за да е най-северен, но той е забележителен с друго – там може да се види срещата на двата океана: топлия, спокоен Пасифик от изток и свирепото, студено и негостоприемно Тасманово море от запад.