За маорите Кейп Реинга има сакрално значение. Според техните древни легенди това е мястото, откъдето душите на мъртвите напускат земята на живите, след като прекосят бавно целия остров, извървят дългия безлюден Найнти Майл Бийч и накрая скочат от вечното дърво похутукава, израснало върху издадената в океана скала, за да се отправят в последното си дълго пътешествие през Тихия океан към легендарната прародина Хауайки.
Другата забележителност на това място е морският фар, който може да се види на повечето рекламни туристически снимки и картички от Нова Зеландия с бучнатата до него жълта пътеуказателна табела, сочеща посоките и разстоянията до разни населени места по другите континенти. (Това е много популярна туристическа закачка в тази страна. Вероятно просто проява на островната култура и прословутото новозеландско чувство за хумор. На много места по западния бряг може да се види табела в края на пътя, сочеща към морето, и надпис: „Сидни – хиляда и не знам си колко мили“).
След около половинчасово подрусване в не особено комфортния автобус спираме за почивка на брега на силно вдълбания в сушата залив на Хоухора Харбър, където шофьорът на автобуса, който се явява и наш гид, ни препоръчва да си направим снимки пред прочутата Маунт Кемъл (Камилска планина). Тя прилича на камила точно толкова, колкото зелевото дърво прилича на зеле или на дърво. И двете са кръстени лично от капитан Кук, който с тези и още разни други щедро раздадени названия не блести със силно развито въображение или богат речник, но имената са оцелели, предполагам, защото са по-лесни за запомняне и произнасяне от дългите оригинални маорски названия с много подобно звучащи и натрапчиво повтарящи се срички.
Та така, взехме по няколко снимки (така се изразява дъщеря ми, според нея на чист български език), разгледахме няколкото дялани от маори камъка и плетени маорски кошници (историческото наследство на тази млада нация), наредени в импровизирано музейче в единия край на кафенето, хапнахме (пак), шофьорът поровичка нещо в скоростната кутия с разни гаечни ключове и омазан до уши с машинно масло, ни зарадва, че сме били големи късметлии, щото нямало да останем тук поради повреда, засега ревящото и тресящо возило било наред. Доколкото мога да видя по физиономиите на останалите пътници – всички отправиха по една мълчалива молитва към боговете си, а съдейки по разноезичната реч, бая божества бяха намесени, та може би това помогна и до края на пътуването не се наложиха повече импровизирани ремонти.
Още един час друсане, докато нашият многостранно квалифициран шофьор-механик-гид ни забавлява с разни исторически факти и интересна (според него) информация за местата, през които минаваме. Като стигаме до това да ни показва къщата на майка си, мараето (маорска традиционна постройка) в родното му село, училището, в което е учил, и да изрежда имената, професиите и житейските успехи на десетте си братя и сестри и на петнайсетте си доведени такива от първия брак на баща му, честно казано, губя напълно интерес и се преориентирам към забавление чрез зяпане през прозореца.
Междувременно Бояна провежда анкета между членовете на една многолюдна индийска фамилия с тримесечно бебе (луди хора!) и друга многолюдна фамилия с азиатски вид и съвсем новородено бебе (в Нова Зеландия е пълно с откачалки) за значението на думата „скуош“, тъй като според нашия гид изораната земя наоколо била ниви със „скуош“. Доколкото може да се разчита на познанията по английски език на гореописаните ни спътници, „скуош“ било тиква. Та ако сте си мислили, че е „пъмпкин“, сега вече знаете, че не е.